Чак сега си спомних, че докато бях слушал думите на Юксеус, звуците на стадиона можеха да значат само едно. Или Фламеатес беше убил Пинас, или обратното. Сега всичко беше ясно.
- Как умря? - попита Юксеус.
- Публиката искаше Пинас да го осакати с масхарис, но съдията го спаси от мъките му с удар с чук.
След това, без да ми дадат никаква възможност да отговоря, нашата групичка напусна стадиона. Фиробс ни поведе, а останалите мъже се втурнаха, явно да разберат какво става с приятеля им. Това стана по един още по-тесен и мръсен коридор. Само за миг ние вече не бяхме важни. Отвън ни чакаха няколко коня. Групичката ни се състоеше от Орест, който ни водеше, Фиробс, Олджибай и аз. Четиримата препуснахме на конете. Зад нас на гърба на едно магаре гладиаторът завърза голям чувал пълен с нещо обемисто.
Имението на Орест се намираше съвсем близо до градската стена. То беше едновременно близо, в същото време градът не се виждаше от него. Това имение се намираше само на няколко стадия на запад от най-високия хълм Кендрисос. Там, в подножието на хълма, където свършваха вековните кедри и хълмът преминаваше в равнината, имаше малка горичка. Не можех да определя какви бяха дръвчетата, маслини или някакви други. След това имаше ниска каменна стена като в нищото и чак след това видях така наречената вила. Тя беше ниска постройка, която се виждаше отдалече. Откакто напуснахме града, се движехме в абсолютна тишина. Чувствах се така все едно ушите ми са заглъхнали. Слънцето напичаше и правеше пътуването ни много приятно. То освети белите стени на вилата и й придаде сияен вид. Когато приближихме, видяхме, че това беше обширна сграда с квадратна форма. Постройките бяха от четирите страни на квадрата и бяха свързани така, че във вътрешния двор се влизаше само от един вход. Сградите бяха разположени по такъв начин, че се получаваше нещо като крепост, с обширен вътрешен двор - атриум. Очаквах вилата да бъде малка постройка, в която родът на Татул да живее само през летните дни. Това обаче беше голямо имение. Точно такива къщи притежавали богатите римски фамилии. Вилата имаше всички удобства на градска сграда. В това се уверих:, когато се настанихме в стаите си. Те бяха просторни и слънчеви. Всички прозорци бяха към вътрешната част. Няколко ратаи или роби ни приветстваха. Най-силно ме впечатли една кръгла мозайка, която като килим се бе „проснала” в централното помещение на вилата. Това беше стаята, в която домакините се хранеха и посрещаха гости. Тя беше с висок таван и най-голямата в имението. Там върху пода имаше огромна глава на горгоната Медуза. При движение шарените камъчета проблясваха и създаваха впечатление, че змиите, подаващи се от косата на горгоната, са живи и се движат. Едва откъснах поглед от тази омагьосваща гледка.
Бях чувал за горгоната Медуза, но всъщност нищо не знаех за нея. Изненадах се, че главата й можеше да служи за украса, според мен тя беше по скоро демон или чудовище.
- Коя е тя? - попитах аз Орест. - Каква е нейната история? Каква е тя, чудовище пазител или покровителка на дома ви?
- Служи за украса - отвърна Орест, - но е и пазач на този дом.
- Каква е легендата за нея?
- Нейната история се отнася за времето, когато в Атина, в чест на богинята покровителка на града, бил издигнат най-големият храм - Акрополът. Атина, като най-знатния град тогава в Елада, искала да има най-големия храм, който да съответства на нейния блясък и слава. Този храм бил издигнат в чест на богинята покровителка на града. Атина Палада, макар да била богиня на мъдростта, не била добра богиня. Тя била строга и изисквала пълно отдаване от своите жрици. Освен това жриците, които се грижели за нейния храм, трябвало да бъдат невинни и чисти. По онова време Медуза била най-красивата девойка в храма на Атина. Тя се била отдала на служене и богинята й се радвала искрено.
Тази история ми разказа Бероес. Той винаги успяваше да разкаже историята, която всички смятаме, че знаем, по някакъв нов, неочакван начин. Когато ми разказваше за Медуза, персиецът говореше така все едно е бил там и е живял по онова време. Аз знаех, че Медуза е дъщеря на Форкс и Кето и че е била единствената смъртна горгона. Бероес обаче ми разказа, че тя била най-обикновена девойка. Освен че била много хубава, тя имала много красива коса, с която се гордеела. Според мага това, че е горгона, било измислено много по-късно, за да се придаде приказност на цялата история. Един ден обаче богът на морето Посейдон забелязал прекрасната девойка и я поискал за себе си. Посейдон направил всичко възможно твърдостта на младата девойка да бъде сломена. Според легендата, която знаех от детство, Посейдон изнасилил Медуза, като се превърнал в птица. Бероес обаче смяташе, че след много ухажване най-накрая нежното сърце на Медуза трепнало и там се породили чувства към бога на морето. Медуза му се отдала и така нарушила обета си за целомъдрие, даден към богинята. Богините обаче са коварни и не прощават. Атина, въпреки че била богиня на мъдростта, била и богиня на войната. Тя проклела най-красивата си жрица и я обрекла на вечни мъки. Направила така, че кожата на Медуза да стане като на змия, напукана и на люспи, а косата, с която се гордеела, се превърнала в хиляди малки змийчета, които заплашително разтваряли паст, щом някой се приближи към нея. Атина превърнала Медуза в чудовище - в горгона. Тя станала грозна и отблъсваща, така . че никой да не смее да се приближава до нея. Освен това, за да е сигурна, че никога отново няма да бъде с мъж, Атина проклела Медуза и така всеки, който се приближал до нея и тя го погледнела, се вкаменявал. С годините дворът на мястото, където живеела сама горгоната Медуза, се изпълнил с фигури на вкаменени от нея хора. Хората избягвали и се страхували от нея и никой не искал да загуби живота си по толкова зловещ начин. Така Атина обрекла Медуза на вечна самота.