След това с помощта на Олджибай и Фиробс облякох това въоръжение. Изведнъж се почувстваха като окован. Ремъците, които стягаха тялото ми, за да задържат тежката броня, се впиваха в мускулите ми и в същото време ми пречеха да се движа. Щитът тежеше на лявата ми ръка. Сиката се въртеше в ръката ми, защото не успявах да задържа кривото острие и, вместо да нанеса удар с острата, извита напред страна, аз удрях с тъпата. Шлемът притискаше врата ми и тежеше на главата ми, като ми пречеше да я завъртя. Освен това решетката, която се спусна над лицето ми, ми пречеше да виждам. Само след десетина крачки с въоръжението на секутор вече не можех да се движа. Запъхтях се. В този момент Фиробс каза нещо. Не чувах думите на опитния гладиатор, а единствено запъхтяното си дишане и туптенето в слепоочията си. Не разбирах какво говори, но едва-едва видях, че той се наведе и взе от земята един дървен гладиус. След това със скок полетя към мен и с всичка сила ме удари в шлема. Не усетих удара и болка от него, а силен натиск във врата. Всичко беше ясно. Фиробс искаше да се отбранявам. Опитах се да се обърна и да се защитя от следващия удар, но въоръжението ми пречеше, освен това не виждах къде беше отишъл опитния гладиатор. Обърнах се, при което нещо ме удари в крака и болезнено нарани ахилесовото ми сухожилие. Фиробс ме удряше от някъде. Той нанасяше своите удари безцеремонно. Опитвах се да се обръщам срещу ударите, да се защитавам зад щита и да се придвижвам, но едва смогвах да остана на краката си. След това ударите спряха. Въртях главата си, за да мога да видя къде е Фиробс. Не го виждах. Дишах тежко и едва стоях на краката си. От много време не се бях изморявал толкова. Вените ми заплашваха да се пръснат. Бавно се заех да сваля шлема. Първо трябваше да отворя решетката. Исках да вдишам, нуждаех се от въздух. Трябваше да вдишам!
Фиробс обаче не ме остави да го сваля. В този момент усетих някакво преплитане в краката си. Веднага разбрах какво се случваше. Фиробс досега ме беше нападал като трак, а сега бе хвърлил мрежа на рациарий по мен. Осъзнах това, докато падах. За миг го мярнах, той стоеше с триножника в ръце. Тежко се строполих на земята. От удара дъхът ми секна. Още миг и щях да се задуша. Загърчих се на земята. В този момент видях надвесения над мен Фиробс, който замахна и с всичка сила насочи тризъбеца към мен. Очаквах смъртта. Нима щях да умра тук, в далечната Тракия, толкова нелепо? Проклинах себе си и това, че пак се бях оказал в сърцевината на скандал. Как така успявах, където и да отида, да намеря хора, които да ме мразят? Дали самият аз не бях виновен за това?
Фиробс вече беше забил тризъбеца, но не чувствах болка. В този момент разбрах, че той бе насочил удара покрай мен и не ме беше пробол.
Бавно започнаха да свалям шлема си. Добре че Олджибай се втурна да ми помогне да сваля по-бързо омразния шлем. Ако се забавех още малко, имаше опасност да се задуша. Отново се отпуснах омаломощен на земята, чак сега вдишах дълбоко. Олджибай продължаваше да сваля доспехите ми. Никога досега не бях слагал толкова неудобни и убиващи брони. Убедих се, че беше невъзможно да водя битка с всички тези неща по мен.
- Посланик... Виктор - каза Фиробс. - Ти си от народа на персите, очаквах, че ще имаш познания в битка с доспехи, но ти се държиш така, като че за пръв път слагаш такива.
Това си беше самата истина. От дете за пръв път сега слагах тежки бойни доспехи. Дори в битката срещу византийците предпочитах да съм въоръжен само с персийската си ризница. Българите също използваха по-лекото въоръжение, защото бяха конници. Като млад български воин при българите, бях воювал само с леката ни ризница естрьогни кюпе, дори не бях достигнал до нивото, в което да нося тежката българска ризница хумс-хи-кюпе, която беше много по-лека от гладиаторските доспехи.
- Никога не съм слагал тежко въоръжение - казах аз.
- Но нали казахте, че сте генерал от персийската армия?! - изумен ме погледна Фиробс.
- Да, така е! - отвърнах аз.
- Ето, виждате ли? Вие сте лек и не сте за секутор. Вашата сила би била в по-лек тип въоръжение. Погледнете се!
Огледах се. За да показва пораженията, Фиробс бе натопил дървения си гладиус в червена боя и аз видях, че цялото ми тяло бе нашарено с „разрези”. Бях убит над сто пъти. Сега всичко ми стана ясно. Скоро щях да бъда мъртвец, в това вече бях сигурен.