- Сирийците са много добри ковачи! - каза Фиробс.
- Те са ученици на индийските ковачи, освен това коват с метал - вутц, от Индия..
- Не знаех - призна си Фиробс.
След това мъжът започна да ме учи как да се бия като трак. Двата меча бяха великолепни и се държаха много добре в битките. Съвсем скоро Фиробс изрази възхищението си от това колко добър воин съм и колко бързо възприемам всичко. В интерес на истината това, че от най-ранно детство бях учен от Баяр да се бия с две ръце със сабя и меч, а по-късно с два меча, много ми помагаше. Системата за бой на гладиаторите беше равностойна по ниво с тази на българите, но аз, освен българско обучение, бях преминал школата на Баяр, по-късно бях виждал бойците на Индия и Персия. Индийците и техните бързи движения и подвижните им предвижвания много ми помогнаха.
Освен това аз бях много бърз, а това беше много важно за новия тип трак, който Фиробс бе измислил. Моят нов учител призна, че за пръв път виждал такава бързина. Той се радваше като малко дете и се възхищаваше от бързината на движенията, ударите и защитите ми.
- Как така си толкова бърз, Виктор? - питаше ме той.
- Имах много добри учители - отвърнах аз. - Моят пръв учител беше много добър воин. Той беше най-добрият воин в света - като казах това, се замислих, че така може би обиждам Фиробс. Освен това се сетих, за това, което Баяр ми беше казал за „най-добър”. - Той ме учеше да удрям огъня с голи юмруци и да правя това толкова бързо, че да не изгоря ръцете си. Другият ми учител се казваше Урвитал, той ме учеше на специална бързина. Винаги съм бил бърз. Именно с бързината си аз успявах да побеждавам много по-силни от мен противници.
Исках да разкажа на Фиробс, че съм победил Едекон, но после се сетих, че Едекон всъщност не беше мъртъв. Явно Шушандук беше права. Замислих се дали да не разкрия на стария гладиатор и това, че не съм обикновен човек, че съм шаман, че Ерлик кан лично ми е дал шаманско тяло и то елмазено, но не виждах как този мъж можеше да ме разбере, затова си замълчах. За миг само се мярна в главата ми дали да не му разкажа за това, което бях направил в пустинята в Египет, когато сам се бях справил с цяла група бандити. Малко обаче бях запомнил от онази битка, а и не виждах какво точно можех да кажа. В този момент се сетих. На няколко пъти, докато се намирах в Тибет и Индия, а и в Персия, бях пил сома и хаома. Дали всичките ми досегашни успехи на арените и в битките не бяха плод на тази напитка? Дали сега, когато нейното действие бе отминало, нямаше да се окаже, че не съм чак толкова добър воин, колкото смятах?
Привечер Фиробс се съгласи, че съм най-добрият боец, който е виждал.
- Изумен съм! - каза той. - Ти си роден за гладиатор. Имаш твърда и точна ръка и много бърз удар, владееш прекрасно и двете си ръце. Ти си единственият човек, който е достоен и може да се бие с трак ди махейрос. Аз съм изумен. Кой си ти?
На шега аз вдигнах двата меча към небето и извиках:
- Аз съм Виктор Скевас.
- Ти си Виктор Скевас - поде вика ми Фиробс, - най-добрият гладиатор раждан досега! Ти си първият трак ди махейрос и имаш шанс да победиш Пинас!
- Да! Да! Да! - извиках аз.
- Да! Да! Да! - крещеше с мен Фиробс.
В този момент през портата на вилата нахлу голяма група хора. Чак сега се сетих за тях. Това бяха всички гладиатори и моите спътници. Най-отпред вървеше Орест, а отзад го следваха Приск и Теодора, Бероес, Таис и Нефертари. След тях в атриума на вилата нахлу шумна група. Това бяха приятелите на Юксеус. Всички те бяха превъзбудени. Юксеус се беше бил последен и току-що бе победил някакъв гал, който като него бил секутор. Ефесецът не говореше много, но неговите другари ни разказаха всичко.
- Как върви подготовката? - поинтересува се Юксеус. Докато той питаше това, останалите гладиатори се хилеха. Виждах, че са ме отписали от света на живите.
Орест вече беше наредил на прислужниците да изнесат маса. Тя беше дълга и с дебели грубосковани дъски. Около нея бяха поставени дълги дървени пейки, на които веднага насядаха гладиаторите. Те бяха гладни, но повече май бяха жадни за вино. От едната страна седяха домакините и моите спътници, а от другата страна се настаниха шумните гладиатори. Те веднага наляха чашите си с вино. Клавдий Тал твърдеше, че е измъчван от най-дълбоката жажда, от тази, която не може да се засити само с вино.
Преди да отпият от виното си, гладиаторите отсипваха от него на земята и наричаха, че това е за душата на мъртвия им приятел Фламеатес. След това никой не спомена повече името на мъртвия им другар или това на Пинас.
- Аз ще отмъстя за Фламеатес - казах по някое време.