От болката или от унижението, Клавдий Тал беше паднал на едно коляно и ме гледаше все едно във всеки момент ще реша съдбата му. Аз обаче нямах нужда да унижавам повече мъжа. Приближих се до него и му помогнах да се изправи. След това, за да се размине по-бързо всичко и за да се забрави, се разсмях, с това исках да покажа, че всичко това е било само една голяма шега. Така всички щяха да са доволни. Сега най-доброто нещо беше да омаловажа битката и това, което се беше случило, и аз го направих. Вътре в себе си обаче знаех, че не беше така. В една истинска битка Клавдий Тал щеше да бъде мъртъв. Змеят в мен се бе събудил и бе победил. Твърдите люспи, които обикновено нараняваха хората, се движеха в душата ми. Аз обаче трябваше да спра чудовището, сега трябваше да съм спокоен. За миг ми се стори, че съм готов да се изправя срещу всякакви врагове. Изведнъж миг пред очите ми се появи силуетът на мъж, вдигнал два гладиуса над главата си и предизвикващ Бог. Не различих кой беше той. Дали беше Баяр, или аз, сега това нямаше значение.
Опитах се да овладея гордостта и чувството си, че съм най-добрият воин. Вече знаех, че битката, след края на битката, е най-важната за воина. Както бях научен още като дете, трябва да оцелея, да победя и да продължа. Преди всяка битка да се готвя за тези трите - това си спомнях много добре. И след като си победил или загубил, е много важно да не допуснеш самоувереността ти да те погуби. Демонът да ти нашепва, че си най-добрият воин в света, че можеш да победиш всеки. Гордостта беше един от най-опасните врагове на воина след битка. Опитах се да задуша гласа му. В края на краищата нищо чак толкова не се беше случило. Бях победил един объркан, пиян гладиатор. Нима с това можех да се похваля пред някого от мъжете, с чието познанство се гордеех!? Представих си как се изправям пред Баяр, ако беше жив, или пред духа му и му казвам: „Победих един пиян гладиатор в Тракия.” Той ме поглежда и учуден повдига рамене. „Е, и какво? - би попитал моят пръв учител. - Гордееш ли се?” Не се гордеех. Нямаше и за какво.
Вечерта продължи много по-спокойно. Всички се държаха така все едно случката с Клавдий Тал не се бе състояла. Единствен той като че ли си спомняше за нея и седеше с обронена глава в края на масата.
Аз мислех. Опитвах се да систематизирам мислите си и да извлека максимална поука от това, което се беше случило през деня и вечерта. Освен с гордостта се борих и със самосъжалението си. Скоро след доброто настроение в душата ми се загнезди подозрението дали наистина съм толкова добър. Пинас беше много добър секутор, Фиробс едва ли щеше да ме подготви за една седмица толкова добре, че да се изправя срещу него. Дали часът на моята гибел не наближаваше? И така скоро разбрах, че ако отблъснеш първия враг, който се появява след победа и ако успееш да го спреш, на негово място веднага се появява друг. При мен тази вечер това бяха страхът, притеснението и самосъжалението. Всичко това се смеси и скоро аз се питах: ,Дали смъртта не е твърде близо до мен и не ме дебне като хищен звяр от тъмнината наоколо?“ Дори на няколко пъти се огледах. Струваше ми се, че ще я видя. Наоколо обаче бяха само сградите на вилата на Татул, осветявани от горящите факли. Всъщност ние се намирахме в много добре защитено място. Откакто се беше стъмнило, прислужниците бяха затворили дървената порта на единствения вход на вилата и така тя се бе превърнала в крепост.