- Ти си познавал Хипатия!? - изуми се Теодора. - Ние с Приск много сме чували за нея. Той винаги е мечтал да говори с нея. Преди да я убият, разбира се.
- Аз не познавах Хипатия лично, но Бероес, който е с нас, е бил приятел както на Хипатия, така и на баща й Теон. Ти не искаш ли да бъдеш като Хипатия? - попитах аз.
- Не! Нали знаеш, че я убиха? Не искам и аз да свърша по този начин. Ако си беше стояла в къщи и беше гледала децата си, нямаше да й се случи това.
Гледах Теодора, нейната рижа, огнена коса беше само заблуда, тя не беше огнена жена. Сигурен съм, че ако на нейно място беше Керка, тя веднага щеше да се съгласи да ме последва. Теодора беше мека и женствена, тя беше примирена. Тя беше олицетворение на Ева. Това беше типичната Ева. В нея нямаше никаква Лилит. Въпреки това изведнъж поисках да бъда с нея. Всъщност пожелах тя да ми принадлежи и да бъде моя, а аз да бъда нейният мъж. Този, когото тя щеше да чака, на когото щеше да гледа децата. Явно Ева събуди някакъв обикновен Адам в мен. За миг само поисках да имам „нормален” живот според разбиранията на Теодора. Дали щеше да ми бъде хубаво? Едва ли. Отначало сигурно щеше да ми хареса спокойствието, но след това змеят в мен щеше да се размърда. Аз не бях създаден за „нормален” живот. Не можех да навра същността си в калта и цял живот да търпя. Аз бях воин и змей и сигурно щях да нараня всички хора, които се опитат да ме обичат по този „истински” начин.
Спомних си как като млад смятах, че съм изправен пред избора какъв живот да водя - „нормален” или да бъда свободен. Тогава бях пренебрегнал Баяра, за да избера Пътя на воина. Не знам кога точно бях направил този свой избор, но ето, днес вече бях тук, което означаваше, че не само бях избрал свободния и волен живот на воин, но бях сбъднал и това, за което от малък мечтаех - да изживея бойно пътешествие. Не беше ли моето пътуване точно такова нещо? Тогава бях гледал Сиджими, а ето днес двамата с него обикаляхме света и бяхме стигнали толкова далеч на запад.
Въпреки че знаех всичко това, Теодора продължи да ме привлича със своята мекота. Наблюдавах устните й, сочни като зрял плод, и поисках да вкуся от тях. Знаех, че сме различни и това нямаше как да стане, може би точно заради това толкова я желаех.
- Ти няма да свършиш така! - отвърнах аз.
- Не мога да бъда с такъв като теб и поради това, че ти си езичник! Вие имате много жени и ги убивате, когато се разгневите! Вие живеете в грях и не пред очите на Бог!
- Това не е вярно. Наистина, имаме много жени, но обичаме всяка една от тях. Ние не сме нещастни и не мислим само за жени, както вашите мъже. Те правят това не от любов към жените, а защото са незадоволени. Защото имат само една жена и копнеят за всички останали. При нас липсва такова лицемерие. Всеки един от нашите воини си избира няколко жени, които да отговорят на всичките ни изисквания. Ние сме разбрали, че един мъж никога не може да бъде задоволен напълно само от една жена и ако мъжът има само една жена, той не е щастлив и винаги търси още. Когато имаш няколко жени и всяка от тях ти дава различни неща, но като цяло покриват всичките ти желания, ти си щастлив и повече не занимаваш мислите си с жени.
- Това е богохулство! - извика Теодора и подскочи на мястото си. - А как се чувстват тези жени?
- Те са щастливи, защото имат свободата да изразяват себе си, не са робини, както сте вие, западните жени. Вие искате един мъж само за себе си, но понеже не сте му достатъчни, се опитвате той да насочи цялото си внимание към вас. Той може да бъде само с вас, ако го обсебите изцяло и го правите в началото, но рано или късно той започва да търси друга жена. Това е обусловено от това, че вие сте Еви, той е Адам и търси Лилит. Мъжете са ловци, те търсят нови жертви и трудно се задържат на едно място. Повечето от вашите поеми са за това. Вие, западните жени, не можете да различите нещо много просто. Вие бъркате „обичам” с „притежавам”. Вие не обичате мъжете си, а искате да ги притежавате. По този начин ги обсебвате, изсмуквате желанието и интереса от тях и само така можете да ги задържите. Така обаче те заприличват на впрегнати в каруца коне. Стават меки, подчинителни и престават да бъдат интересни дори на самите вас. След това ги обвинявате, че от жребци и атове са се превърнали в добитък, а в такива сте ги превърнали вие.
Теодора ме гледаше с широко отворени очи. Виждах прехапаните й сини устни. Тя искаше да ми отговори, но мълчеше. В този момент сигурно ме смяташе за грубиян. Тя не подозираше, че съм единственият мъж, посветен в тайните на двата женски ордена - на Розата и на Лилията. Как ли щеше да ме гледа Теодора, ако знаеше всичко това?