- Ще се биете с дървени оръжия - каза Фиробс.
Сега започна да ми се изяснява всичко. Фиробс искаше да опитам в битка, много близка до истинската, всичко, на което ме бе научил.
Полинек се наведе и взе един от дървените рудиуси, които бяха поставени направо върху пода. Тези оръжия бяха направени от здраво изпечено дърво, за да могат да издържат на силните удари. Макар и дървени, те бяха тежки и можеха да нанесат сериозни рани. За да бъдат по-здрави, оръжията имаха месингов обръч, който ги стягаше точно там, където трябваше да бъде предпазителят на истинския гладиус. Полинек взе в ръка рудиуса и го развъртя. Той направи това движение умело и много бързо. В този момент се опитвах да си припомня какъв точно тип гладиатор беше Полинек. Сега това беше от жизнена важност за мен, но не можех да се сетя.
- Хайде! - прикани ме той и започна да върви назад и в кръг, като ме предизвикваше. Той се движеше в съвършен кръг, като стъпките му съвпадаха с кръга, описан около главата на горгоната Медуза. Не можех да разбере дали случайно се движеше в кръг, или подсъзнателно следваше кръга, описан около главата със стотици змии. Бях сигурен, че с това движение Полинек описваше арената, мястото, в което трябваше да протече нашата битка. Това много ми заприлича на гумното или алая, където се биеха българите. За миг само се сетих за Баяр. След това се заставих да се съсредоточа върху случващото се пред мен. Гледах краката на Полинек, обути в леки сандали с кръстосани на прасеца му върви, и това как дебелата кожа, служеща за подметки, се докосваше до грапавите цветни камъчета на мозайката. Аз имах на краката си същите сандали, но не си спомнях дали ги бях завързал достатъчно стегнато. Сега обаче нямах време да проверя. Беше време да отговоря на предизвикателството. Всъщност предизвикателството май беше отправено от мое име. Трябваше да вляза в тази битка, без да искам това и без нищо да го налага. Такава обаче беше волята на Фиробс и аз трябваше да й се подчиня.
Станах, наведох се отривисто и грабнах по един дървен меч във всяка ръка. Надявах се, че останалите няма да сметнат това за нечестно, в края на краищата в последните дни бях упражнявал точно това. Смятах, че Фиробс искаше да види Точно това.
- Ооо, ди махейрос - извикаха мъжете около масата и с нищо не показаха, че постъпвам несправедливо, като се изправям с два меча срещу единия на Полинек.
Продължавах да се опитвам да си спомня какъв тип гладиатор беше Полинек. Беше някакъв лек тип, но какъв?
В този момент дойде нападението. Полинек беше по-възрастен от мен, очевидно с по-голям опит и според него беше редно да ме атакува пръв. Така и направи. С лекота отблъснах нападението му. Освен това той ме нападна с такъв устрем, че това го забави. Силата, внесена в удара, беше толкова голяма, а замахът - толкова широк, че това ме спаси от попадение. Наистина, желанието на Полинек да свърши с мен още с първия удар подейства в моя полза. Парирах удара с единия си меч. Другият ми остана свободен, но за да отместя удара от посоката му, бях приложил голяма сила. Полинек пак атакува. Аз отново отблъснах атаката му. Виждах как в стремежа да ме удари по-силно той се открива малко повече при замахванията си. Аз обаче не можех да се възползвам. Можеше ли наистина гневът и наранената гордост да карат по-опитния гладиатор да греши толкова и да се открива? При един от ударите замахът на Полинек бе толкова голям, че се получи много силен удар и за момент щях да изпусна единия от рудиусите си. След това обаче се овладях и стиснах така двете дръжки, че ако бяха по-крехки, щях да ги счупя. Полинек продължаваше да нанася своите удари, а аз се бранех. След тази случка в първия момент бях малко стъписан, но постепенно битката започна да се изравнява. Полинек беше наистина много бърз и пъргав. Аз обаче се бях изправял срещу индийски бойци на калари паят и лекият гладиатор нямаше с какво толкова да ме изненада. Изведнъж реших да поема инициативата в битката. Бързо пуснах един удар. Полинек го защити. След това нанесох втори, после още един и още един. Скоро сипех удари върху по-възрастния от мен гладиатор,-а той с единствения си меч се опитваше да се защити и беше видимо затруднен.
Скоро видях потта, която изби по дрехите на гладиатора. Чувствах напрежението в мишниците му. Погледът му говореше за това колко стъписан от случващото се е гладиаторът. Колкото повече удрях Полинек, толкова повече силата ми се увеличаваше. Аз бях български воин, не можех да допусна някакъв си бивш роб, римлянин или ефесец да се смята за равен с мен. Аз бях воин на Тангра. Стиснах дръжките на мечовете и нанесох силен удар с десния и в същото време мушнах с левия. Тъй като бях скочил към гладиатора като тигър, не разбрах какво стана. Полинек извика и отскочи назад. Тялото му се хлъзна по мрамора. През цялото време не бяхме напускали кръга. Сега главата на Полинек застана точно върху окото на горгоната. Това око беше вкаменявало своите врагове, а аз се опитвах да видя какво бе станало с моя противник. От устата на Полинек течеше кръв. Явно единият от ударите ми бе засегнал устните на гладиатора. Той се опита да се изправи. Виждах неговия гняв и желанието му да се изправи отново срещу мен. Другите обаче го удържаха. Бях го ударил, без да искам. Не желаех да го побеждавам, дори не исках да се изправям срещу него.