- Мога да продължа битката - каза Полинек, но трудно му се разбираше, защото устната му се бе подула. Другите гладиатори се опитваха да спрат кръвта, която сега, когато той се изправи, рукна по пода. Гледах как струйката кръв капеше по главата на Медуза. Това беше нещо като жертвоприношение. Жадните змии и лицето на горгоната като че ли с удоволствие пиеха от кръвта на ранения гладиатор. Горгоната сякаш бе чакала тази кръв по напуканите си устни. Дори за миг ми се стори, че изражението на главата стана по-доволно и щастливо.
- Искам да продължа да се бия! - каза Полинек.
- Сядай! Сядай! - заповядаха гладиаторите и се заеха да затворят кървящата му рана. Опитах се да се приближа до ранения Полинек. Исках да му се извиня. Всъщност аз нямах нищо против него и не исках да го наранявам, но така се беше случило. В края на краищата това нашето беше най-обикновена, безопасна битка с неистински оръжия. Не исках получената рана да му попречи на истинските битки, които щяха да му предстоят на арената на стадиона във Филипопол.
Тъкмо се канех да му кажа всичко това, когато някаква силна ръка ме подхвана през кръста и ми попречи да е приближа до поставения да седне Полинек.
Възмутен се огледах и разбрах, че ръката бе на Фиробс.
- Какво правиш? - попита ме той.
- Искам да видя какво става и да се извиня - казах аз.
- Не го прави! - просъска той. След това се приближи до групата и високо каза: - Не си готов още за Пинас! Виктор те победи!
В отговор Полинек само изръмжа. Той отново се опита да се изправи на крака, но мъжете около него го притиснаха към земята.
След това ние излязохме и се заехме да се упражняваме. Фиробс постоянно ми повтаряше колко зле съм се справил. Според него не съм бил направил нищо от това, на което ме бил учил. Той беше много недоволен. Твърдеше, че съм победил благодарение на глупостта на Полинек. Според него битка между Пинас и мен щяла да завърши за няколко мига, само че аз съм щял да лежа с изцъклени очи срещу небето.
- Слаб си! - крещеше Фиробс и ме атакуваше с двата си меча. Днес атаките му ми се струваха по-леки от друг път. Бях гладен, на няколко пъти се опитвах да му кажа, че всъщност не бях ял нищо за закуска, но като крещеше, той продължаваше да ме атакува. - Не си решителен! Докато се биеш, мислиш за глупости! Не преценяваш правилно ситуацията! Трябваше да го поразиш много по-рано!
- Но аз не исках да го наранявам - опитах се да отвърна.
- Защо?! - изрева Фиробс. Сега разбирах какво означаваше прякорът му. „Яростната борба” ме атакуваше с такъв плам и толкова гняв, че едва удържах на ударите му. Освен това ми беше много трудно да говоря и да се бия едновременно. Говоренето засичаше движенията ми и ме караше да се задъхвам и да намалявам силата на ударите си. Това много ме разсейваше.
- Защо не си искал да го победиш? - отново, крещейки, питаше Фиробс.
- Защото нищо лошо не ми е направил.
- Какво лошо? Той ти е враг! Изправили сте се в гладиаторски бой! Какво лошо трябва да ти направи повече?! Той иска да те убие!
- Не е така! Аз видях как вие го насъскахте срещу мен!
- Видял не видял! Изправиш ли се в битка, трябва да се биеш! Всичките ти колебания трябва да изчезнат в момента, в който решиш да се биеш. Вземеш ли в ръка гладиуса и излезеш ли на арената, всяко колебание в теб трябва да се изпари. Тук вече не може да има разсъждение и колебание.
Осъзнавах, че може би бях допуснал грешка, но тогава бях мислил така.
Фиробс ме атакуваше, като продължаваше да говори лоши неща за мен. Не усетих кога излязоха приятелите ни. Не видях Бероес, нито мярнах Таис, Нефертари или Теодора. Фиробс се биеше като полудял. Той ме атакуваше с такава омраза и мощ, че ми се струваше, че искаше да ме убие. Като че ли предпочиташе да ме убие сам, със собствените си ръце, отколкото да ме остави неподготвен срещу Пинас.
„Яростната борба” говореше толкова лоши неща за мен, че скоро забравих, че бях излязъл победител от стълкновението с Полинек.