- Нищо! - просто отвърнах аз.
Бероес отви внимателно парцалите от ръцете ми.
- Вие ли го превързахте? - попита той Фиробс.
- Това е старо гладиаторско лечение - каза Фиробс. - Знаете, че именно покрай нас се е създала медицината. Най-известните лекари са работили в палестри. Така е било с Гален, който е лекувал ранените гладиатори в родния ми град.
- Аз ще се погрижа за него - каза Бероес и почти ме повлече настрани. Аз исках да продължа разговора с гладиаторите и да видя какво е положението на Полинек, но явно Бероес смяташе друго за мен. Скоро аз, Бероес и Олджибай се озовахме в моята стая. Бероес даде нареждания на монголеца, който излезе от стаята ми. Ние двамата седнахме на моя твърд дървен нар.
- Как вървят игрите? - попитах аз, за да има за какво да си говорим, докато чакахме Олджибай да се върне.
- След като прободе Полинек, Пинас отново те предизвика на бой. Нарече те страхливец и ти насрочи ден за битка. Хората са полудели. Пинас иска да се биете на смърт. Той каза, че ще направи с теб това, което току-що бе направил с Полинек.
Кръвта ми кипна и нахлу в главата ми. Едновременно с притеснението в мен се прояви и моята гордост. Значи Пинас не ме беше забравил. Той наистина желаеше моята смърт. Аз щях да стана и да се бия. Аз бях победил Полинек, това означаваше, че бях силен колкото него. Аз щях да победя и самия Пинас. Фиробс ме беше подготвил добре. После се сетих за думите, които Фиробс беше изричал по мой адрес през целия ден. Не се ли заблуждавах?
Скоро в стаята ми влязоха моите спътници. Бероес им описа ситуацията. Основният въпрос беше „Какво да правим?”
Докато говореше, Бероес се зае да ми приготвя някакво мазило. Той обилно намаза обелените ми ръце и ме превърза с две чисти ленени парчета плат.
Радвах се да видя всичките си приятели около себе си. Напоследък, освен с Олджибай, почти нямах време да се видя с останалите. Най-накрая взехме решение да се „натискаме” и да траем.
- Ако стане нещо, ще бягаме - казах аз. - Бъдете готови да тръгнем веднага, ако се наложи. Ако Теодосий ме повика при себе си в Константинопол, трябва да сте готови да бягаме.
- Накъде ще бягаме? - попита Сиджими.
- На изток - казах аз.
- На изток е Евксински понт и Константинопол. Хуните са на север от нас и на запад - каза Орест. - Аз не искам да напускам Тракия. Няма да се сърдите, ако остана тук.
Нищо не казах, но кимнах. Разбирах Орест. Той беше преминал през половината свят, за да се прибере тук, едва ли щеше да иска да ме последва, а и защо да го прави, след като се беше върнал в толкова копнения от него Филипопол. Освен това баща му искаше фамилията им да се върне обратно на запад, в Рим. Пътят на Орест сигурно щеше да продължи натам. Разбирах, че пътищата ни се разделяха. Стана ми тъжно, защото бях свикнал с ромея. Винаги, когато го погледнех, се сещах за Тибет и за времето, в което двамата лежахме в онзи порутен манастир на края на света и в безкрайните нощи слушах за Филипопол. Ето сега, само няколко години след това, вече бях виждал и Константинопол, и Филипопол.
Не можех да кажа на моите спътници, че целта ми беше Великата степ, а не хуните. Не исках да попадам във властта Руа и да срещам Едекон.
След като не решихме нищо, се върнахме при останалите хора, които все още седяха около масата.
Тази вечер настроението на всички беше лошо заради това, което се беше случило с Полинек. Аз, освен уморен и натъртен, бях и много потиснат. Гладиаторите ме гледаха така все едно загубата ми от Пинас беше сигурна. В погледа им четях: „Лошо ти се пише!” Усещах това внимание, като към обречен, непрекъснато. Това много ме дразнеше, но нищо не можех да направя. Не можех да влияя на мнението на хората. Всеки път обаче се заричах да им докажа колко много грешат в момента.
Когато се нахраних, се изправих и казах:
- Нали вие казвахте, че Фиробс е най-добрият гладиатор-ветеран и учител на гладиатори в света? Аз съм Виктор Скевас Масхарис. Аз ще победя!
Мъжете и жените се направиха, че ме подкрепят и вярват на думите ми, но зад всичко това почувствах една хладина. Те не вярваха, че ще оцелея и че скоро ще бъда сред живите. Те ме смятаха за обречен. За тях аз вече бях мъртъв. За гладиаторите съвсем скоро щях да бъда един мимолетен спомен. Нещо, което им се беше случило, докато са били във Филипопол. Вдигнах чашата и отпих жадно няколко глътки от това вино, което всички прославяха като най-доброто в света. Вече съвсем сериозно мислех, че голямата ми сила досега може би се бе дължала на сомата. Знаех, че в тези краища на света няма нито сома, нито хаома. Тук властваше виното и то беше екстатичната напитка на траките. Вдигнах чашата и отпих още една глътка, после пих още много. Мъжете идваха, присядаха при мен и ми правеха компания, но после се оправдаваха, че утре ще имат битки, ставаха и отиваха да спят. Аз останах сам и продължих да се наливам с вино. Скоро краката ми вече не ме държаха, главата ми се въртеше и все едно, че летях и се носех в някакъв вихрен танц, носен от вихрушка.