После не си спомнях много от тази нощ. По някое време Олджибай дойде и се опитваше да ме завлече до леглото ми, но аз му обяснявах колко съм обиден от отношението на гладиаторите и затова пия вино. Всъщност виното въобще не ми харесваше. В нито един момент не усетих нужда да го пия и не ми беше вкусно. Не можех да разбера другите мъже, които го хвалеха непрекъснато. То си миришеше на вкиснало, но пък ме караше да летя, освен това престанах да чувствам каквато й да е болка. Струваше ми се, че съм най-добрият боец в света. Схващането на тялото ми също премина.
На сутринта се събудих от сухота в устата си. Главата ме болеше. Опитах се да се изправя и да седна в леглото, но това ме накара да се почувствам много зле. Олджибай се приближи към мен и се зае да ми обяснява нещо. Струваше ми се, че крещи в ухото ми. Направих болезнена гримаса и това видимо развесели монголеца. След това станах. Помолих Олджибай да ми полее да се измия. Двамата излязохме и отидохме до кладенеца. След това монголецът обля обилно главата ми със студената вода. Тази сутрин тя ми се стори още по-студена и отначало неприятно ме прониза, но тази болка постепенно премина в облекчение.
Слънцето вече се бе покачило високо в небето. Вече не чувах никакви гласове из двора.
- Какво става, къде са другите? - попитах аз.
- Твой, станал на обяд. Гладиатори заминали за Филипопол. Те там се бият днес. Ранен останал и тук останали господарка Таис грижи се за него.
- Нефертари сигурно е с нея! - казах аз.
- Да, твой. Обаче ранен издъхнал преди малко.
- Какво?!
Не можех да повярвам на ушите си. Полинек беше починал тази сутрин. Дали бях чул добре? Значи Пинас все пак го беше убил.
- Къде е Фиробс? - попитах аз.
- Фиробс замина с гладиатори за Филипопол.
Зяпнах от учудване. Аз исках да продължа обучението си, а моят учител ме бе изоставил.
- Каза ли да ми предадеш нещо? - попитах с надежда в гласа.
- Да! Каза да намаже ранени ръце - каза Олджибай.
- Друго нещо каза ли?
- Не, твой, не казал нищо. Просто тръгна.
- Какво да правя? - попитах на глас аз, но всъщност зададох този въпрос на себе си.
„Какво да правя?” - това беше най-важният въпрос в този момент. Не мислих дълго. Както често става в такива моменти, решенията се вземат бързо, без да се осъзнава тежестта на такива решения. Така постъпих и аз. Насочих се към обора. Там оседлах Парвати, в това време монголецът оседлаваше своя кон. Скоро вече бяхме върху гърбовете на конете. Преди да напусна затворения вътрешен двор на вилата на Татул, се обърнах. Там някъде беше Таис. Какво щеше да прави тя сама във вилата с мъртвото тяло на Полинек? Тогава се сетих, че тя нямаше да бъде сама. Освен нея във вилата имаше много прислужници и ратаи, тук беше управителят на вилата, Нефертари също беше тук. Обърнах се и в галоп поведох Парвати през портата. Щастливата кобила се понесе лека като вятър. Отдясно се извисяваше тепето Кендрисос. Парвати бе отпочинала и не беше препускала от много време. Сега тя като че ли усещаше, че бързам и завися от нея и отдаваше всичките си сили. Великолепната бяла кобила се наслаждаваше на бяга и на това да се носи из равния прашен път. Дългата й грива се вееше от вятъра и създаваше впечатление все едно вратът й гори в някакъв странен бял огън. Погледнах назад, монголецът също бе отпуснал поводите на своя кон и препускаше след мен. Неговият кон с видимо усилие следваше широкия свободен бяг на моята кобила.
Съвсем скоро се наложи да дръпна поводите на кобилата и да я подчиня. Стори ми се, че за миг стигнахме от вилата до стените на града. Изправихме се пред западната порта, а отляво се извисяваше хълмът на хераклидите. Стражите ни изгледаха с учудване, но като че ли ни познаха, защото, без да ни спират, ни пуснаха да влезем. Сигурно някой от тях ни беше виждал в обкръжението на Флавий Мантан и знаеха, че съм негов почетен гост. Може би бяха чули и за предизвикателството, което Пинас ми бе отправил, защото, когато минахме покрай тях, се сбутаха нещо с лакти.
Навлязохме в града и веднага се насочих към стадиона. Градът беше обезлюден, все едно през него току-що бяха преминали хуните. Тук-там срещахме хора, които бързаха към стадиона или като сенки прекосяваха празните улици на града. Иначе улиците бяха украсени с клонки от дръвчета, гирлянди, дълги бръшляни се обточваха по колоните на перистила. По всичко си личеше, че в града се провеждаха Питийски игри. Скоро стигнахме до стадиона. Намерих място, където да завържа поводите на Парвати. Олджибай направи същото със своето конче. Той се приготви да ме последва, но аз го принудих да остане и да пази конете ни. Монголецът въобще не беше съгласен да ме пусне сам, но знаеше, че е рисковано да оставим конете си просто ей така. Наоколо бе пълно с хора и всякакви роби, прислужници и закъснели хора се щураха безцелно, но сред тях със сигурност имаше и крадци. Не можехме да разчитаме на никого да пази конете. Олджибай се съгласи да остане при тях, но ми правеше знаци да проверя оръжията си.