Като чух това, скочих на крака. Исках да изляза и да покажа на гладиатора с наранено лице кой е пале, да защитя честта си. Флавий Мантан ме изгледа със съчувствие в очите си.
Тръгнах да се движа из тълпата. Сега придвижването ми ставаше още по-трудно. Хората бяха недоволни от това, че им преча да наблюдават случващото се долу. Те се размърдваха с неохота и не ми правеха място да мина. По стълбите на керкидата също бяха насядали хора. Всъщност в стадиона нямаше празно място, затова, когато стигнах до стълбите, вместо да се придвижвам по-бързо, аз започнах мъчително слизане. На няколко пъти ми се налагаше да се хващам с двете си ръце за мраморните пейки и да прескачам насядалите върху стълбите хора. Те ме гледаха изумени, докато търсех място къде да стъпя. Докато се опитвах да стигна до арената, слушах това, което ставаше долу.
- Аз съм гладиатор, как можеш да твърдиш, че излизам на арената заради някого другиго!? Аз съм се бил в битки от времето, когато властта на римските императори беше най-силна. Участвал съм в стотици битки на Колизеума. Аз съм живата легенда Фиробс. Аз съм побеждавал и убивал хора, когато теб още не те е имало на този свят!
При тези думи на Фиробс, Пинас изръмжа и издрънча шлема в бронята си.
- Ще умреш! - извика той и като че ли тръгна към Фиробс. Спрях за миг. Дали битката нямаше да започне и моето излизане на арената нямаше да се окаже безсмислено?
Пинас обаче се въздържа. Той беше опитен гладиатор. Знаех, че за тях арената е свещено място и всичко, случващото се върху пясъка, попил толкова много кръв, беше най-важното нещо. Това беше техният храм, този пясък беше свидетелят на тяхната воинска битка, той беше техният бог, а битките бяха молитвите им. Пинас никога не би почернил името и не би плюл върху себе си с необмислено нападение над стария гладиатор, което не е по правилата на гладиаторските битки. Той само тръгна, но не прекъсна думите на Фиробс.
- Не може Пинас да твърди, че се бия за нещо друго, освен заради собствената си чест. Аз съм се взирал в очите на смъртта толкова много години. Не мога да изляза на арената с никаква друга мисъл в главата, освен с идеята да се изправя пред своя Създател и да проведа последната си битка!
Трепнах, защо Фиробс каза „последната си битка”? Нали не смяташе да пожертва живота си днес?
Опитвах се да сляза по-бързо. В този момент погледнах надолу и видях още едно препятствие по пътя си. Там долу, по дължината на цялата арена, имаше воини. Те бяха облечени както всички воини на Империята на василевса и заграждаха целия стадион. Тяхната функция сигурно беше да не позволяват на хора от тълпата да скачат върху арената.
- Дори да е така - каза Пинас, - искам да знаете, че желая да се изправя очи в очи срещу онзи страхливец Виктор! Ще победя стареца Фиробс, а после и неговото пале!
При тези думи хората се разшумяха.
- Сторете път! Сторете път! - виках аз и се опитвах да сляза на арената. Усещах, че скоро битката ще започне и слизането ми можеше да загуби своя смисъл. Мечовете ми обаче се преплитаха в краката ми и затрудняваха придвижването ми.
- Ти си човек без чест! - каза Фиробс. - Някога гладиаторите имаха чест. Някога те бяха други. Те бяха хора на честта. Съжалявам, че вече няма такива воини, каквито имаше някога! Съжалявам, че такива хора, с каквито се бих в разцвета на силите си, напуснаха гладиаторските арени! Днес вие сте сенки, вече няма хора като „Скита”, който всъщност се казваше Баяр, като Аурелиус Пинтас, като Септимий Квинт.
Като чух името на моя учител Баяр, потреперих целия и се спрях. Откъде Фиробс знаеше за Баяр? Дали двамата се бяха познавали? По думите на гладиатора излизаше точно това. Съжалих, защо досега не бях питал Фиробс дали познава Баяр? Как да го попитам всъщност, а и как ромеят можеше да знае, че познавам Баяр, когато той ме смяташе за персийски посланик?
Напрегнах последни сили. Трябваше да сляза колкото се може по-скоро на арената. Исках да запазя живота на Фиробс. Двамата имахме да си говорим още толкова много неща. Исках да го разпитам за Баяр. Бях готов да пълзя на колене пред Пинас, но да измоля живота на своя учител в гладиаторските борби. Ако трябваше, щях да вляза в битка с него и ако Тангра искаше, да загубя живота си, но не желаех на съвестта ми да тежи животът на още един доблестен мъж.
Чувствах, че закъснявам, но знаех, че ако вдигна повече шум, ще предизвикам вниманието на хората и ще прекъсна битката. Затова аз виках и се опитвах по-бързо да си проправя път през тълпата.
- Префекте, ние искаме разрешение да започнем битката! - казаха двамата, като се обърнаха към Флавий Мантан.