Придвижвах се все по-трудно. Надолу хората бяха насядали все по-плътно един до друг и тълпата ставаше все по-гъста. Чувствах се изтощен и отчаян. Бях закъснял. Имах мрачното предчувствие, че Пинас ще победи и убие Фиробс. Бях сигурен в това. Не защото Фиробс беше слаб воин, това беше някаква моя мрачна убеденост. Все едно бях надзърнал в бъдещето.
С последни усилия се опитах да стигна до арената, но хората ми попречиха. Опитах с един последен вик да прекъсна безумието на Фиробс и да го предпазя. Редно беше аз да загубя живота си, а не той. Спомних си очите на жената, която бе стояла до него през нощта на приема. От всичко тогава си спомнях само колко много мъка имаше в тях. В този момент се замислих, че очите на жените на гладиаторите са най-сухите и тъжни очи на света. Как ли се чувстват жените на тези, които отиват на смърт при всяка битка? Сигурно те умираха с всяко изпращане на мъжете си на арената.
В този момент си спомних, жената на Фиробс се наричаше Секунда.
В този момент извиках „Не!”, изревах го с цялото си гърло. Аз трябваше да прекъсна това безумие. Сутринта не се бях сетил да облека бронята си и сега по себе си нямах никакви защитни доспехи, а само двата меча висяха на бойния ми колан. Не се бях замислил какво ще правя, като сляза на арената, и как точно мога да спра битката между двамата мъже. Доскоро обаче това ми се беше струвало незначително, за мен беше важното да стигна долу. Сега само за миг се сетих и за това. Извиках с пълно гърло, но точно в този момент зрителите се изправиха на крака и изреваха с всичка сила. Те ме обградиха като стена от всички страни. Викът ми се „удари” и разби в тях, самият аз не успях да го чуя. Викът ми се претопи в общия рев. Хората ликуваха. Явно Флавий Мантан бе разрешил битката между двамата гладиатори да започне. Паднах на колене от безсилие. Бях закъснял. Битката между Пинас и Фиробс вече не можеше да бъде спряна. Къде в този момент се намираха Юксеус и останалите гладиатори, ученици на Фиробс? Не знаеха ли те, че битка между Фиробс и Пинас ще коства живота на учителя им?
Мощна вълна на отчаяние ме заля. Докато хората ликуваха и викаха, аз стоях на колене. Тук на стадиона, отвсякъде обграден като от стени, погледнах нагоре. Осъзнах, че мълвя думи към Тангра. Аз трябваше да се примиря, да омиротворя себе си. В първия миг обвиних Тангра, но после си дадох сметка за светотатството, което извършвах. Какво значение имаше моята воля, желанията и намеренията ми? Тангра беше пожелал да има битка, могъщата Божия сила беше решила така. Аз бях опитал да спра битката, но Бог искаше тя да се проведе. Проснах се върху мрамора, не можех да приема това решение. Лежах и проклинах себе си. Аз бях виновен за това, което щеше да се случи след малко. Аз и само аз щях да съм отговорен за смъртта на Фиробс. Дали обаче беше така? Всъщност до тук ме бе довела мисията ми. Тя ме тласкаше по Пътя ми и ме беше накарала да обиколя света. Аз ли бях виновен, или мисията ми? Моята мисия, тя не беше от мен. Аз бях само десницата на Бог. Аз следвах път, предначертан от най-могъщата сила в света. Аз бях само воин на съдбата, едно листенце в бурния водовъртеж на живота. Аз ли бях виновен? Не, Бог беше пожелал така. Ето ме сега тук. Не аз щях да бъда виновен, ако се случеше нещо лошо на Фиробс, а Бог. Бог ме тласкаше по този Път и сега той поиска Пинас и Фиробс да се изправят един срещу друг.
Тази мисъл ме успокои. Опитах се да се изправя. Хората бяха утихнали, макар в стадиона все още да беше шумно. Седнах на земята с кръстосани под себе си крака. Бях загубил представа къде се намирам. Хората около мен ме притискаха. Те не бяха разбрали намерението ми да сляза долу и бяха решили, че нахално съм се настанил при тях. Чувствах лактите им в ребрата си.
- Един срещу друг ще се изправят най-добрият жив гладиатор, който се бие все още - Пинас. Победител в стотици битки. Най-добрият гладиатор в Западната и Източната империя.
Виждах обезобразеното лице на гладиатора, за миг ми се стори, че там се изписа задоволство от думите на човека, който говореше, но скоро тази гримаса премина в уродливо изражение на злоба и решимост да се справи със своя враг.
Знаех, колко преувеличени са тези думи. Вече нямаше гладиаторски борби нито на запад, нито на изток, а само тук, във Филипопол. Наистина, думите не бяха лъжа, но бяха силно преувеличени.
В този момент реших да направя още едно усилие. За мен беше очевидно, че не можех да сляза повече надолу към арената, дали обаче правилната посока не беше в обратна посока? Дали не трябваше да отида до Флавий Мантан и да го помоля да спре битката? Погледнах назад, там откъдето бях дошъл. Под шарения сенник Флавий Мантан се бе изправил и поздравяваше тълпата, която му отговаряше с мощни викове. Само за миг си представих древните римски императори, пренесох се в разказите на Баяр, които бях слушал от дете. Вече не се намирах във Филипопол, а в Рим и това не беше стадионът в тракийския град, а Колизеумът.