Изведнъж, без команда, двамата мъже едновременно свалиха своите шлемове. Фиробс свали малкият си ръбест тракийски шлем и го хвърли върху пясъка, Пинас направи същото със своя голям шлем, украсен с глава на грифон. Двамата мъже застанаха неподвижни един срещу друг. Виждах телата им гордо изправени като на исполини. Фиробс все още държеше двете махейри, а Пинас - гладиуса. Кой щеше да победи, на никого не му беше ясно. Хората се чудеха какво става. Стадионът бе притихнал все едно беше празен. Никой не смееше да мръдне. На мен самият ми се струваше, че наоколо няма нито един жив човек. Гледах това, което се случваше долу, и за мен светът престана да съществува.
В този момент осъзнах, че ако това, което се случваше долу, беше хитрост, Фиробс беше успял да спечели. От одеве бях насочил вниманието си изцяло върху махейрите, но Фиробс имаше и още едно много силно и смъртоносно оръжие - кнемидата, която над дясното му коляно завършваше с остър шип. С него той можеше на прониже корема на секутора. Ако Фиробс искаше, на мига можеше да убие Пинас. Той имаше три оръжия срещу едното на Пинас. Освен това Пинас се беше приближил толкова много, че пронизването с кнемидата щеше да стане най-лесно. И тъкмо когато си мислех това, Пинас някак бавно повдигна гладиуса си. Той направи това бавно и без никакви емоции. Това дори не беше удар. Фиробс гледаше всичко това и не помръдна, той приличаше на животно, което е вцепенено и очаква своята гибел. Точно така змиите вцепеняват мишките, преди да ги изядат. Не разбирах защо учителят ми не прониже Пинас в корема. Каква беше тази сила, която го приковаваше и го водеше към гибел? Пинас все така бавно вдигаше своя гладиус и без да ускори движението си, бавно го вкара в корема на Фиробс. Фиробс продължаваше да стои, все едно нищо не се е случило. В погледа му нямаше никаква изненада, болка или страх. Той гледаше все едно това да го прободат в корема е най-естественото нещо, което можеше да се случи. Пинас натисна меча със сила и той с пращене влезе още по-навътре в плътта на Фиробс. Чак сега ветеранът се сгъна на две през корема и изпусна махейрите, които паднаха върху сухия пясък, като вдигнаха прах. Без звук и стон, Фиробс отстъпи няколко крачки назад. Олюля се, коленете му се подгънаха неестествено и той с тежест падна на земята. Хората мълчаха. Никой не издаваше звук. Тълпата беше онемяла и вкаменена. Хората може би още не бяха разбрали какво се беше случило. Те не помръдваха, като че ли ги беше страх с нещо да не нарушат интимността и величието на момента. Те явно осъзнаваха, че са свидетели на грандиозна битка, на нещо, което повече никога нямаше да видят. Не знам дали осъзнаваха саможертвата на Фиробс, защото според мен това беше саможертва, а не победа на Пинас, но всички мълчаха и бяха застинали. Те сякаш се притесняваха всичко около тях да не изчезне, да не се стопи с помръдването им, да не се окаже всичко един голям сън.