Най-накрая мълчанието беше нарушено от самия Пинас. Той вдигна нагоре гладиуса си и извика, все едно общуваше с Бог. Той като че ли благодареше за победата си и се молеше за душата на мъртвия ветеран.
За да виждам тялото на Фиробс, ми се наложи да стоя на пръсти. Крещях от мъка, но в този момент заедно с мен ревяха и всички хора, намиращи се на стадиона. Те като че ли бяха чакали този момент и сега всеки изразяваше шумно чувствата си и това, което го бе вълнувало, Докато беше траяла битката, Всеки от тях крещеше за нещо свое си. Някои приветстваха победата на Пинас, други съжаляваха за загубата и смъртта на Фиробс, но повечето просто изразяваха възхищението от битката, която бяха наблюдавали. Имаше и такива, които бяха изненадани от това как доброволно и напълно неразбираемо за тях Фиробс се бе разделил с живота си.
Не слушах хората около себе си, те не ме интересуваха, гърдите ми се разкъсваха от мъка. Фиробс беше мъртъв. Пинас го бе победил. Аз бях единствената надежда да отмъстя за неговата смърт.
В този момент аз проклинах съдбата си, заради която Фиробс бе загубил живота си, съжалявах, че не можах да помогна на учителя си. След това силите ми ме напуснаха, отпуснах се и седнах върху студения мрамор. Всичко беше свършило. Фиробс беше мъртъв. Какво трябваше да правя от тук насетне, накъде да поема?
Хората около мен се извисяваха като стена, а аз седях, все едно отсъствах. До мен достигаше единствено някакъв глас. Откакто той се бе разнесъл над стадиона, хората се бяха умълчали и го слушаха. Те като че се бяха подчинили на този глас.
- Искам да се бия с този, който е виновен за смъртта на Фиробс - страхливецът Виктор! Този безчестен човек изпрати своите приятели да ме спрат! Убих всеки един от тях и съм готов да убия и него! Колкото и да се опитва да се спаси, колкото и от своите приятели да пожертва, аз ще се докопам до него!
Изтръпнах. Мина време преди да осъзная, че Пинас говореше за мен. Опитах се да се изправя, за да го чувам по-добре и да го видя, но краката ми не ми се подчиниха.
Пинас продължаваше да крещи, а гласът му се извисяваше над целия смълчан стадион.
- Префекте, вие сте свидетел, че вече няколко пъти предизвиквам този, когото наричат Виктор Скевас. Искам след една луна да се срещнем с него и тук, на този стадион, да проведем битка! Една последна битка!
Хората избухнаха. Те крещяха превъзбудено, явно всички искаха да гледат тази битка. Хората около мен, които доскоро ме ръгаха с лактите си, сега крещяха моето име. Те викаха: „Виктор Скевас срещу Пинас”.
Исках да стана и да отвърна на Пинас, но се чувствах изтощен и опустошен.
- Виктор Скевас е тук, нека той ти отговори - извика Флавий Мантан така, че всички хора да го чуят.
Докато говореше, Пинас се въртеше и обръщаше към всички хора, насядали в стадиона.
- Къде е? - изкрещя Пинас. - Искам го тук!
Флавий Мантан мълчеше. Аз стъпих твърдо на краката си, посегнах и хванах дръжките на мечовете. Това като че ли ми даде сила. Хората се оглеждаха, те искаха да видят къде е Виктор Скевас. Явно ме откриха, защото пред мен хората се преместваха и ми сторваха път. Допреди малко ми беше невъзможно да направя и една стъпчица напред, а сега се чувствах като старозаветния Мойсей, пред когото морето се бе разтворило. Така и аз отначало плахо, а после с все по-твърда стъпка се движех напред и слизах надолу, все по-близо до арената. Хората ме оглеждаха изумени. Някои от тях ме гледаха като герой, а други така, все едно виждат смъртник.