Скоро слязох на арената. Все едно огромно бреме се смъкна от плещите ми. Скочих от мраморния парапет върху пясъка. Съдията, в ръка с неизменното си остро квадратно чукче, с което слагаше край на живота на смъртоносно ранените гладиатори, като лешояд се бе надвесил над тялото на Фиробс.
Без да обръщам никакво внимание на Пинас, аз се надвесих над умиращия Фиробс. Седнах и взех главата му в скута си.
- Фиробс, учителю, всичко ще се оправи - мълвяха устните ми, макар да знаех, че това не е вярно. Върху сините устни на стария гладиатор се изписа нещо като усмивка. Разбрах, че и на него всичко му беше ясно. В себе си „Яростната борба” нямаше никакво съмнение, че вече е мъртъв.
- Виктор - промълви той и си личеше, че с всяка изречена от него дума се приближаваше до смъртта.
Виждах, че Фиробс напускаше този свят. Исках да стана шаман и да задържа неговата душа в света на живите. За миг се притесних как ли ще изглежда това на хората, насядали с туниките си върху гладкия мрамор на стадиона.
- Учителю - шепнех аз. А пред себе си не виждах Фиробс, а някакво сияйно същество. Някакъв черен вятър като че ли отвя реалността. Отнесе мрамора, шума, хората, слънцето, пясъка, острата миризма на прясноизтичаща кръв. Остана само скелетът на този свят и ние двамата, Фиробс и аз.
Заговорих, защото знаех, че вече можех да се издам. Ние двамата с Фиробс вече бяхме отвъд.
- Учителю, аз познавах Баяр, за когото говорихте! Той беше мой учител!
- Знам, Виктор - каза издъхващият гладиатор и се усмихна с най-благата усмивка на света. В тази усмивка имаше нещо детско, нещо леко и светло. Стори ми се, че ми се усмихваше детето Фиробс. - Знам. Всеки голям учител оставя отпечатък върху своите ученици и това е за цял живот. Веднага разбрах, че си ученик на Баяр „Скита”. Много негови техники виждах изпълнени от теб. Всеки елитен боец има почерк, който оставя да съществува в неговите ученици. Ти си ученик на Баяр, но ще станеш по-велик от него..., ако живееш достатъчно дълго - като каза това, Фиробс обърна очи, за да ми подскаже, че ми предстои битка с Пинас и че трябва да изляза победител от нея.
Слушах думите на „Яростната борба” и не можех да повярвам, че същият този мъж ми бе крещял преди ден само, че ме беше наричал по обидни начини и ме нападаше, все едно искаше да ме нарани. Сега чак осъзнах колко много ме е обичал всъщност. Този човек ми бе завещал най-ценното си, своето дете. Сега всичко беше в моите ръце.
Изведнъж се сепнах. Фиробс беше останал с онова изражение с обърнати очи и не помръдваше. Разтърсих тялото му, все едно търсех още миг живот скрит някъде дълбоко в него.
В този момент погледнах безпомощно към съдията на битката. Той се изправи и разтвори безпомощно ръце, с което искаше да покаже, че нищо повече не може да направи за ветерана и че той е мъртъв.
Аз внимателно поставих тялото на мъртвия гладиатор върху сухия пясък на арената, изправих се срещу публиката и казах.
- Аз ще отмъстя за него - отначало гласът ми звучеше плахо, несигурно и пресипнало, но с всяка следваща дума ставаше все по-силен и уверен. - След една луна - извиках вече много по-силно. - След една луна ти ще бъдеш мъртъв!
Гледах Пинас. Виждах захвърлените един до друг шлемове. Наведох се и взех този на Фиробс. Докато говорех, го държах в ръка, като че ли се заклевах пред него.
Двамата е Пинас стояхме изправени един срещу друг. Гледах белезите по лицето на секутора, но сега те не ми направиха никакво впечатление. Публиката отново бе притихнала. Всички искаха да чуят всяка една дума, произнесена от нас.
Изведнъж отгоре, от трибуните, се разнесе гласът на Флавий Мантан. Знаех, че той ще се съгласи. Императорите не си бяха позволявали да противоречат на гласа на суверена - народа. Сега Флавий Мантан нямаше как да откаже.
- След една луна17 двамата гладиатори ще се бият тук, на този стадион!
В този момент чух онзи глас, който се чуваше преди всяка битка.
- След една луна - повтори гласът, - един срещу друг ще се изправят Пинас - най-добрият жив гладиатор, този, който победи Фиробс „Яростната борба”, ще се изправи срещу най-новия и млад гладиатор, срещу последния гладиатор в света - Виктор Скевас. Виктор срещу Пинас! Виктор срещу Пинас!
Тълпата поде вика на говорещия. Скоро целият стадион крещеше с пълно гърло имената ни. В този момент нашите две имена се носеха над опустелия и смълчан град. Бях сигурен, че те се носят над цяла Тракия и се чуват чак във вилата на Орест. Сигурно отекваха чак в Родопа планина. „Виктор срещу Пинас!” в момента в света това сигурно беше най-важното събитие. Чувствах се щастлив, че толкова много хора крещят моето име, че ме познават, че съм важен и значим, че съм в центъра на всичко това. Аз вече участвах в история, достойна за разказите на Омир и Тумир. Аз бях станал част от една приказка, която ще се разказва в тази земя на митове и легенди. Колко много биха се гордели моите сънародници от степта, ако в този момент можеха да ме видят. Аз, роден Тохол, с име Авитохол, носещ днес името Виктор, дори тук, в далечната Тракия, се бях отличил. Не бях останал незабележим. Отново се бях оплел в интриги и борби. Това явно беше моята участ.