Гладиаторите бяха най-естественият поддръжник на идеята за провеждане на Кендрисийските игри във Филипопол. Без тези, останали последни игри, в света нямаше да има гладиатори. Филипопол беше останал последен остров и последно място, където можеше да има гладиатори.
- Този Виктор ще бъде последният гладиатор в света. Дори да се проведе тази битка между Пинас и Виктор, това ще бъде последната гладиаторска битка и повече никога няма да има гладиатори. Тези скверни зрелища повече няма да се повторят. Това ще бъде последната битка, както това бяха последните мистерии и игри.
Светът вече е християнски и принадлежи на нашия Спасител и вие трябва да разберете това!
Докато епископът говореше, гладиаторите ревяха срещу него с пълни гърла и го обиждаха. Докато гладиаторите подкрепяха думите на префекта Мантан, дълбока бръчка се появи върху ниското чело на епископа.
- След една луна тук ще се проведе битката между воините на Христа, водени от патриарх Атик. Ако трябва, ще доведа кучетата на Христос чак от Александрия! Самият патриарх александрийски Кирил, ако трябва ще дойде! Ще повикам неговите параболани, тези, които наложиха правата вяра над Александрия! Ще направят това и с Филипопол! Ако в този град няма вярващи, които да се преборят, вярата ще дойде отвън!
Думите на Валент бяха страшни, но в същото време разгневиха филипополци. Чуха се единични викове към епископа да не заплашва хората. „Ние сме беси! Ние гледаме на живота по друг начин, през мистериите и игрите! Не ни заплашвай с александрийските кучета!” - извикаха отделни хора към Валент. Той обаче като че ли не чу тези гласове.
- Анатема! Анатема! - крещеше той с изцъклени очи, в които се виждаше див, фанатичен блясък. Този поглед бях виждал у Кирил там, в далечната Александрия.
В този момент на арената скочиха няколко мъже. Това бяха Юксеус, придружаван от своите приятели гладиатори, и Сиджими. Внимателно вдигнахме тялото на Фиробс и го отнесохме от арената. В този момент тълпата разкъсвана, между думите на Валент и Флавий Мантан, крещеше. Почти никой не забеляза как ние отнесохме мъртвото тяло на доскоро смятания за най-добър гладиатор в света Фиробс „Яростната борба”. Този мъж, живял в центъра на славата, обичан от тълпата, която нееднократно го бе въздигала, сега напускаше своя храм - арената, незабелязан от никого. Хората го бяха забравили само за миг. Преди малко той беше в центъра на света, сега вече беше мъртъв, ненужен и забравен. Може би довечера преди да си легне някой гражданин щеше да се сети за последната му битка и това щеше да бъде последното нещо, останало от Фиробс на тази земя. Докато изнасяхме тялото на падналия гладиатор, аз носех в едната си ръка шлема му и си мислех за това колко крехка и измамна е човешката и световна слава. Хората боготворяха гладиаторите, но най-много мислеха за себе си. След като се появи нещо по-интересно за тях, те забравят старото, все едно никога не е било. Гладиаторите от столетия бяха обсебвали мечтите на хората, сега беше дошъл техният ред да бъдат забравени.
Някога хората искали да гледат битката между вярата на Исус и старите езически, антични вярвания. Днес тълпата желаеше да види следващата битка, която беше между християнството и езичеството на варварите. Античните хора, такива като Хипатия, Теон, Фиробс, Прокъл, вече бяха мъртви. Тази битка вече беше свършила. Аз може би щях да бъда последният неин дъх.
Това ме притесни. В същото време аз бях степен воин. Нямаше ли моята битка Да бъде първата битка и изправяне на степните езичници и варвари срещу западния свят? Изтокът, представляван от мен, срещу Запада, представляван от Пинас. Някога тези хора бяха наричали Баяр „Скита”. Нямаше ли някой ден същите тези мъже да наричат мен „Хуна”? Те не ни различаваха. За тях всички ние, идващи от степта, бяхме еднакви.
Гладиаторите изнасяха мъртвото тяло на своя другар, но с това отнасяха и своя живот, тези стотици години, в които са били в центъра, си отиваха с Фиробс. Дали мъжете в доспехи осъзнаваха, че вече нямаха място в този свят? Гледах ги, те вървяха облечени с лъскавите си брони и носеха мъртвия Фиробс. Колко сила и достойнство имаше в тях и в същото време колко фатална обреченост. Дали осъзнаваха това, което аз виждах толкова ясно? За тях не знам, но публиката, заета от спора между двамата водачи на града, дори не забеляза как ние отнесохме Фиробс. След като хлътнахме в тясната порта, минахме през тесните коридори, миришещи на мухъл, мръсотия и застоял въздух. Тясната порта на палестрата беше отворена. Внесохме тялото на Фиробс и го поставихме върху дървена маса, която като че ли бе поставена с тази цел в тясното дворче на палестрата.