- Какво ще правим? - попита Юксеус.
Не очаквах точно той да зададе този въпрос, мислех, че именно Юксеус ще даде отговори на въпросите.
- Какво ще правим с тялото му? - питаха се мъжете. - Да го погребем ли по християнски, или не?
Докато мъжете говореха, Юксеус бавно свали въоръжението на Фиробс и ми го подаде.
- Дръж, само ти знаеш какво искаше да направи Фиробс! Сега те ти принадлежат!
Бях очаквал този момент да настъпи някой ден. В мечтите си се бях надявал, че това ще стане от ръката на Фиробс, който ще ме обяви за свой наследник. Откакто знаех за трак ди махейрос, бях мечтал някой ден да получа доспехите на моя учител в гладиаторското изкуство. Разбира се, мислих, че това ще стане много по-тържествено. Поех доспехите на мъртвия Фиробс с много мъка и без никаква тържественост.
В този момент в дворчето нахлу жена му. Тя беше с раздърпана коса. Гледаше ни с обезумял поглед, все едно търсеше подкрепа в нас, но в същото време ни обвиняваше. Изведнъж всички ние се почувствахме виновни пред нея. Един след друг гладиаторите напуснахме дворчето. Воплите и тихият хлип на жената бяха обвинение срещу всеки един от нас. Не за това, че не го бяхме спасили, Секунда сигурно знаеше, че ние нищо не можехме да направим, а за това, че светът е така устроен. Аз също се почувствах виновен за смъртта на Фиробс. В края на краищата той беше загубил живота си, за да защити мен и да ме предпази от меча на Пинас.
Излязох извън дворчето, в смрадливия коридор, и се чувствах много зле. Исках да се махна от тук.
Гладиаторите изпратиха Юксеус да попита вдовицата на Фиробс как да го погребем. Ние стояхме отвън. Очаквах мъжете да говорят за мъст или за това как ще ме подготвят, те обаче мислеха само за собственото си оцеляване. Всеки говореше, че ще се прибере по родните си места, ще си купи нивица и ще започне да отглежда ечемик или животни.
Гледах мъжете и не можех да повярвам на това, което чувах.
- Няма ли да отмъстим за Фиробс? - попитах аз по някое време.
- Защо да отмъстим, на кого да отмъстим? - питаха ме учудените гладиатори. - Фиробс загуби. Неговият трак ди махейрос загуби. С тази битка той загуби смисъла на целия си живот. От легенда само за един миг се превърна в губещ. Фиробс вече не е човек, зад когото можем да застанем. Не можем да се присъединим и към Пинас. Ние всички загубихме...
Слушах думите на гладиаторите и си мислех: „Щеше ли да бъде по-различно, ако не Пинас, а Фиробс беше победил?” Едва ли. Гладиаторите просто бяха загубили битката с християните. Воините бяха загубили битката с монасите, вярата беше победила разума и борбата. Те, гладиаторите, бяха отмиращо съсловие. Може би това беше най-правилното нещо да обработват земя или да отглеждат добитък. Тези воини, които рискуваха живота си на арената, се бяха оказали слаби и недостатъчно фанатични извън арената. Те отстъпваха, без особена борба, и можеха да се задоволят само с това да живуркат. Ето защо бяха обречени. Бях сигурен, че скоро нямаше да се чуе нищо за тях. Какво трябваше да правя аз? Кирил Александрийски като някаква злокобна сянка ме преследваше. В Константинопол Пулхерия ме бе предупредила, че идва, а сега Валент заплашваше, че ще покани Кирил и неговите параболани във Филипопол.
Тази борба не беше моя. Вече не исках да се изправям срещу Пинас. Не виждах защо да се бия с него и какво да му докажа. Приятелите на Фиробс, тези, които цял живот се бяха намирали около него, се бяха отрекли от него. Те се разбягваха като плъхове, самият Пинас беше загубил, какво можех да правя аз тук? Каква кауза да защитавам? В този момент в мен се зароди идеята да бягам. Погледнах Сиджими. Аз вече нямах работа тук. За мен Тракия беше затворена страница. Бероес, Сиджими и Олджибай щяха да ме последват. Таис и Нефертари може би щяха са искат да отидат в Атина или да се върнат в Египет. Смятах да предложа на Теодора да дойде с мен, но и тя вероятно нямаше да напусне брат си и Константинопол заради мен. Орест щеше да остане тук или да отиде в Рим. Аз щях да продължа. Исках да се върна в степта. Да пътувам на изток, но да мина през земите на готите, на север от Евксински понт, там, където някога бяха живели скитите. Сиджими и Олджибай щяха да са доволни, защото се прибираме към земите на тюрките и монголите. Бероес скоро сигурно щеше да се отправи към Персия. Явно пътуването ни беше стигнало достатъчно на запад, по-нататък нямаше смисъл да ходим. Групичката ни се разпадаше. Орест беше дошъл у дома си, беше време и за нас да се прибираме по родните си места.
Носейки в ръце обемистите и неудобни доспехи на трак ди махейрос, на мъртвия вече Фиробс, аз поведох с решителна крачка Сиджими. Когато излязохме сред тълпата, си помислих, че едва ли имаше по-шумно място на света. Досега тези викове не ги бях чувал. Хората крещяха едни срещу други. Докато се движехме, притискани от тълпата, си мислех за това, че вярата и религията не обединяваха, а разединяваха хората. Макар вярата да е една, вярването на хората в различни неща ги разединяваше. Някои от хората, покрай които минавахме, ме познаваха и ме тупаха насърчително по рамото. Аз отминавах, без да ги удостоя с поглед. Това не бяха хора. Това бяха смъртници, пионки в една голяма битка. Тяхното мнение не ме засягаше. Аз бях над тях. Аз идвах от свят напълно непознат за тях. Там в степта, в моя свят такива хора нямаше. В саракта на българите тези хора не съществуваха. Това тук бяха само сенки. Аз като Орфей се бях спуснал в подземния свят. Това тук беше моят подземен свят. Тези хора бяха от плът и кръв, но всъщност не съществуваха за мен. Днес аз щях да си тръгна и щях да ги забравя, да ги оставя тук в техния ограничен, обречен на мъки свят, да страдат, да вярват, да се надяват. Те щяха да останат тук и да смятат, че са центърът на света, че битката на Христос със Зевс или Аполон Кендрисийски е важна, но всъщност тази война в моя свят дори нямаше да я има. Аз щях да продължа и да забравя тази земя, това небе и тези тепета, все едно са били един сън. Някой ден пред огъня щях да разказвам тази история пред широко отворените очи на моите внуци и те щяха да „сънуват” заедно с мен. Тогава обаче тези хора отдавна вече нямаше да ги има. Те ще останат в мен като сенки и когато ги съживявам, никога вече няма да са същите.