- Отиди и вземи със себе си Бероес, след това по най-бързия начин тръгнете към вилата. Там са Таис и Нефертари. Ако видиш Орест, вземи и него, повикай и Приск и сестра му Теодора. Аз ще взема Олджибай и тръгваме към вилата.
Стягаме багажа и тръгваме по най-бързия начин.
Без никакви въпроси, Сиджими наведе глава като знак, че ме е разбрал. Виждах погледа му, той беше решителен и ясен. Тюркът сигурно мислеше като мен. За него беше ясно, че това е единственият ни изход.
Продължих да се провирам през тълпата. Според мен повече гладиаторски битки днес, а може би и завинаги, нямаше да се проведат. Хората се караха, викаха, смееха се, говореха. Тук-там ежбите прерастваха в размяна на удари. Аз продължавах да се промъквам през тълпата. Скоро минах през трибуната, но воините вече бяха отвели Флавий Мантан. Продължих - скоро напуснах стадиона. Не исках повече никога да се връщам тук. Когато излязох навън, дори не се обърнах да погледна назад. Това място, на което толкова се бях възхищавал преди няколко дни, вече бе най-омразното за мен. Аз вече не исках да си спомням за него. Открих Олджибай там, където го бях оставил. Той държеше поводите на двата ни коня, но тръпнеше от нетърпение.
- Твой, какво става? - попита ме монголецът. Сега нямаше време да му обяснявам. - Какво това? - продължаваше да пита дребният ми спътник, като посочи с поглед към доспехите.
Отвързах Парвати и поех поводите й в ръце. Внимателно привързах доспехите на Фиробс към гърба на коня. След това двамата препуснахме към вилата извън града. Когато приближихме към тепето на кендрисийците, разбрах, че пришпорвам Парвати. Отпуснах поводите на великолепната кобила. Сам не можех да разбера защо бързах толкова. Погледнах назад, Олджибай беше изостанал доста. Всъщност чак сега си дадох сметка, че бързам не защото бягам от Кирил, а за да съм по-далеч от мъртвото тяло на Фиробс. Все едно се опитвах да избягам от гузната си съвест.
Скоро двамата, с вече по-спокоен ход, влязохме в двора на вилата. Тук цареше небивало спокойствие. Спрях коня и се отпуснах, така, както си седях на седлото. Слънцето напече лицето ми. Стоях на гърба на Парвати и бях благодарен, че кобилата дори не помръдваше. Така се бях отпуснал и забравих, че се намирам в Тракия. Всъщност само тялото ми се намираше тук, духът ми вече беше там - в степта. В този момент от вратата на голямата зала на вилата, която служеше за пирове и всекидневна, изскочи разплаканата Таис. Атинянката тичаше към мен, виждах сълзите, които се стичаха от очите й. Съжалих, че бях изоставил двете жени при мъртвото тяло на Полинек. Трябваше да ги взема с мен, но това щеше да ме забави. Всъщност аз и без това бях закъснял, не успях да предпазя Фиробс. В този момент спомените отново ме заляха. „Дали ако бях стигнал навреме, щях да спра Фиробс?” - този въпрос се заби като пирон в главата ми.
Таис стигна до мен и прегърна краката ми, обути в тракийски сандали. Не разбирах какво говореше, защото беше много разстроена, но се почувствах неудобно. Скочих от гърба на коня и прегърнах атинянката, която дори разплакана беше много красива.