- Какво става? - попитах все едно не знаех, че Полинек е починал. В този момент се питах дали Таис плачеше за него, или до нея вече бе сигнал слухът за смъртта на Фиробс.
- Нефертари! Нефертари! Нефертари изчезна! - хлипайки, отвърна атинянката.
- Как така? - казах аз.
- Ами ние...
- Какво? - чувствах, че във вилата се беше случило нещо, което Таис не искаше да ми разкаже и премълчаваше. - Какво стана, Таис? - със заплаха в гласа попитах аз. Исках да изведа атинянката от унеса, в който бе изпаднала. Дръпнах я малко встрани, за да не може Олджибай да чува това, което искаше да ми каже. Мислех, че тя се притесняваше заради него. - Какво е станало? - настойчиво повторих въпроса си.
- Ами ние всъщност търсихме Дионисиевия оракул.
- Какво?
- Неслучайно дойдохме до тук. Още като ни поведе насам, разбрах целта на нашето пътуване. Не знам дали ти сам осъзнаваш това, но за мен беше очевидно. Ние дойдохме в Тракия и сме толкова близо до Родопа, защото трябва да посетим прорицалището на Дионисий.
- Това ли правеше ти, докато бяхме тук? - попитах изумен аз. - Защо не каза и на мен?
- Ти беше твърде зает с външния свят. Виждах как си обсебен от идеята за гладиаторите и не исках да те извеждам от твоя свят. Откакто сме във Филипопол, воинът взе връх в теб пред духовното същество. Не исках да те занимавам с моите прозрения. Ти се занимаваше с гладиаторите, но аз нито за миг не се разсеях. За мен е очевидно, че трябва да посетя прорицалището на Дионисий.
- И какво стана? Къде е Нефертари?
- Тукашните ратаи ни свързаха с хора, които щяха да ни отведат натам. Тази сутрин обаче аз не се чувствах добре. Цяла вечер се грижих за издъхващия гладиатор. На сутринта Нефертари ме е оставила така, както съм се унесла, и сама е отишла на срещата. Ето, вече толкова време я търся и не мога да я открия.
- Защо не вдигна на крака хората от хана? - попитах аз.
- Не ги познавам толкова добре.
- Кой е виждал за последно Нефертари?
- Никой не я е виждал - отвърна атинянката.
- Добре, с кого трябваше да се срещнете?
- Това беше една жена, която беше тук, във вилата. Тя каза, че може да ни заведе при оракула. Каза че познава старшия жрец на храма. Тя ни обеща да ни заведе.
- Веднага ме заведи при тази жена! - казах аз и реших да поема нещата в свои ръце. Виждах колко объркана беше атинянката.
- Тя също е изчезнала от сутринта - през сълзи отговори Таис.
- Така - казах аз и картината започна да ми се изяснява. - Така, как се казваше тази жена?
- Манто - каза Таис.
- Това означава, че или Манто е отвлякла Нефертари, може би с помощници, или двете са решили да отидат при оракула, без да те предупредят.
- Но как така ще отидат до оракула?! - изуми се Таис.
- Разкажи ми повече за тази Манто.
Таис се наведе към мен. От одеве Олджибай ни наблюдаваше. Той разбираше, че хетерата искаше да ми каже нещо тайно и ни бе оставил да говорим спокойно, но все пак ни наблюдаваше. Това, че атинянката се надвеси над мен, означаваше, че искаше да ми съобщи нещо тайно.
- Тя беше посветена - тихо прошепна Таис в ухото ми.
- Посветена!? - учудих се аз.
- Да! Сигурна съм.
- Жрица на Богинята майка ли?
- Със сигурност беше жрица на някакъв таен мистичен култ.
Това обясняваше всичко. Таис се бе свързала с жена, която беше жрица на някаква местна богиня. Атинянката беше посветена от най-висок ранг и беше разбрала това.
- Ти ли откри тази Манто, или тя те намери? - продължавах да питам. Исках да си изясня картината докрай.
- Сега, като се върна в спомените си, сама не мога да определя.
- Веднага се стягай за път! Как да разберем накъде е храмът на Дионисий? - попитах аз.
- Не знам - отвърна Таис.
В този момент във вилата се разнесе тропот. Във вътрешния двор с бърз ход навлезе голяма група. Тя беше водена от Орест, а отзад го следваха Сиджими, Бероес, Приск и Теодора. Ето кой щеше да ми разкаже за храма на Дионисий.
- Приготвяй се за път! - казах на Таис. - Подготви кобилата си!
След това се обърнах към Олджибай и му извиках:
- Олджибай, приготвяй се за път! Тръгваме!
Монголецът не промълви нищо, само кимна с глава. Той притежаваше душата на номад и дори не се интересуваше накъде тръгваме. Нашите народи не се привързваха към една земя, затова нашият бог беше Небето. Винаги бяхме готови да тръгнем на път и никога да не се върнем..Нашият дом бе необятната степ и живеехме като деца на света. Олджибай беше откърмен като мен, той беше готов да тръгне веднага, Сиджими сигурно също щеше да ме последва. Чак сега разбрах защо разказите на Орест там, в Тибет, ми се бяха сторили толкова интересни. Той ми бе разказвал за Филипопол и Константинопол с такава любов. Така ние можехме да говорим за хора и за народите си, за нашите близки, но не и за определено място. Ромеите и западните хора, привързани към земята си, говореха с любов за къщи, за места, за дървета, планини, поляни и ниви, ние говорехме за близките си, за слънцето и небето. В сравнение със западните хора, ние бяхме поети.