Престанах да слушам излиянията на Приск. Не исках да споря с човек, който можеше да каже толкова много думи за толкова маловажни неща. Сега имах по-важна работа. Трябваше да настигна Нефертари и да я освободя от нейните похитители.
- Сиджими, ти ще тръгнеш ли с мен?
Като истински син на степта, тюркът само наведе глава. Бероес също беше разбрал, че искам да пътува с нас. От доста време магът беше с мен, бяхме живели заедно и много неща бяхме преживели. Той вече знаеше кой съм и без никакво обсъждане се обърна и тръгна към стаята, в която бе настанен във вилата.
Аз също трябваше да побързам, за да стегна багажа си. Отидох до Парвати, отвързах доспехите на Фиробс и като ги поех в ръцете си, тръгнах към вилата. Трябваше да стегна багажа си, колкото се може по-бързо. Тъкмо се канех да вляза в залата с горгоната, откъдето да отида до стаята си, когато на вратата ме причака Теодора. Усмихнах се на красивата жена. Сега нямах време за нея, бързах. Осъзнавах, че от бързината ни зависеше животът на Нефертари. Опитвах се да си представя колко уплашена е младата египтянка и ускорих крачка. Пробвах да мина покрай Теодора, но тя ме хвана за ръката. Направи това нежно и деликатно и все пак достатъчно силно, за да ме задържи. Спрях и погледнах Теодора в очите. Двамата бяхме толкова близо, че усещах аромата и топлината на дъха й. Изпитах желание да целуна сочните й устни, тя беше толкова красива. Слънцето се отразяваше в червената й коса и я правеше да изглежда така, все едно гори. Добре че в ръцете си държах доспехите, които ми попречиха да я прегърна.
- Виктор, ще ме вземеш ли със себе си?
- Не, нямам време - директно отвърнах аз.
- Аз няма да ви бавя - каза Теодора.
Не исках да обиждам ромейката, затова казах:
- Ще препускаме цял ден, а може би и през нощта. Не искам да страдаш.
- Нали каза, че ме харесваш? Не искаш ли да сме заедно?
- Нека я вземем с нас! - каза Таис и се усмихна. Тя се бе приближила към нас и се намеси в разговора ни.
- Искам да бъдем по-малко и да сме подвижни - отвърнах на Таис, но така че и Теодора да чуе.
- Теодора едва ли ще ни забави повече от Бероес - отвърна ми Таис.
Не можех да разбера защо атинянката настояваше да вземем Теодора. Знаех, че тя не харесваше увлечението ми към сестрата на Приск и това беше нормално. Мога да се закълна, че чувствах ревност от страна на атинянката. Сега това настояване ме учуди.
Щях да взема Бероес, брат й Приск, защо наистина да не взема и Теодора, и без това вече бях събрал достатъчно голяма група.
- Добре! - казах аз, само и само да се откопча от ромейката и да стигна до стаята си. Освен това доспехите на Фиробс все повече натежаваха в ръцете ми. Оставих доспехите под леглото и по най-бързия начин приготвих багажа си за краткото пътуване. Не взех нищо излишно, само най-необходимото. Взех само едно одеяло от тези, които носеха готите, сложих персийската ризница и двата меча. За миг само се замислих дали да не взема доспехите на гладиатора, но те бяха много тежки и ги оставих.
Когато излязох, всички вече бяха по седлата си. Орест помагаше на тези, които щяхме да тръгнем и ни изпрати. Олджибай и Сиджими яздеха напред. След това се движихме ние с Бероес, за моята кобила бях привързал Аспа. Знаех колко много Нефертари обича младия жребец и исках, след като я освободим, да и дам да го поязди и да измине пътя назад върху гърба му. Приск се движеше малко зад нас, но така че можеше да участва в разговорите ни.
Зад нас яздеха Таис и Теодора.
Отначало имах усещането, че се движим бавно. Отдалеч Приск посочваше накъде според него трябва да се отправим и да поемат двамата, които се движеха като авангард пред нас. Той беше разпитал подробно Орест и ратаите във вилата и сега се опитваше да си спомни какво му бяха казали.
Отначало се движехме покрай планината. Тя описваше широка дъга, която се огъваше като натегнат лък, и ние следвахме тази дъга. Движехме се по-бавно, отколкото очаквах. Скоро разбрах, че преследването няма да бъде бързо и че храмът на Дионисий не е чак толкова близо, колкото си бях мислил. Сега, когато се поуспокоих, си дадох сметка, че трябва да се настроя за продължително преследване. Въпреки това не спирах да придирям да ускорим хода на конете. През цялото време мислех за Нефертари. Къде ли се намираше в момента? Отвлечена ли беше, или подмамена? Здрава ли беше? От време на време главата ми беше навестявана от мрачни мисли и си представях Нефертари убита, слабичкото й телце, обезобразено и разкъсано, изхвърлено като ненужна дрипа в някое усойно дере. Сърцето ми се свиваше и пришпорвах Парвати.