- Какво ще правим сега? - попитах аз.
- Трябва да отидем да разпитаме - каза Приск.
Наредих на Олджибай да пази жените, а Сиджими отиде да се погрижи за конете. Приск му даде сребърна монета, за да купи зоб за добичетата. Ние тримата излязохме и затърсихме следи, оставени от Нефертари и нейните похитители. Първо попитах ханджията. Мъжът разбра, че съм чужденец и започна да отговаря на непознат за мен език. Приск се усмихна, разбрал хитростта на слабия мъж с рядка коса. Той обаче заговори на същия език. Мъжът ни погледна с изумление. След това двамата започнаха да разговарят все по-разгорещено. Накрая Приск крещеше в лицето на мъжа и аз виждах пръските, излизащи от устата му. Без да ни каже думичка, библиотекарят на василевса се обърна и излезе навън. Той ни направи едва забележим жест да го последваме. Двамата с Бероес подтичвахме зад бързащия напред Приск. Това, което се случи с ханджията и библиотекаря, се повтори още няколко пъти. Ние отивахме при този или онзи човек. Отначало го намирахме, а след това Приск започваше да говори с него и това скоро прерастваше във люта кавга.
Когато всичко свърши, Приск се отпусна върху една дървена, грубо скована пейка и каза:
- Всички лъжат и крият нещо. Скоро ще се видим с мъжа, чието име всички пазят в тайна. Не съм казвал, че преследваме похитеното момиче, не съм казвал, че съм императорски човек. Тези хора тук уж са християни, но все още изповядват древните тракийски култове. Като разберат, че съм императорски човек, пътищата за нас ще бъдат затворени. Казах, че съпровождаме много важен духовен човек, идващ от изток. Отче Бероес, ще можете ли да изиграете тази роля?
- Разбира се - отвърна Бероес с дълбокия си мек като нощта глас.
- Около селището има стотици свещени места - продължи Приск. - Тук, съвсем наблизо, се намира свещената гора на бесите. Това е едно място в планината, пълно със свещени извори, дръвчета, пещери, усойни и скрити места. Тук според бесите се намира родината на всички богове. По-късно гърците приели повечето от тях като свои богове. Бесите смятат, че именно тук се намира това, което гърците по-късно нарекли Олимп и пренесли на своя територия.
Изведнъж дочухме подсвирване. Отначало то ми се стори като от птица. Огледахме се. Ние седяхме отвън, пред един хан, а отвътре се чуваха гласовете на хората. Скоро подсвирването се повтори. Човек ли беше, или птица? Това се питах, докато се взирах в мрака. В този момент от там изхвърча камъче, което падна току до краката ни. Грешка нямаше, тримата станахме и тръгнахме в онази посока.
Не виждахме човека, който подхвърляше камъчета. В ръката си Приск държеше факла и така ние виждахме камъчето, което прелиташе към нас и тръгвахме в посоката, от където бе дошло. Сами не знаехме накъде ни водеше човекът или може би хората. Скоро установихме, че сме се отдалечили доста от селището. Светлините на хана ставаха все по-незабележими.
От известно време към нас вече не прелитаха камъчета и ние се обединихме около Приск и факлата му. От нас тримата само аз имах известен опит в битките, затова бях поставил ръцете си върху дръжките на мечовете и във всеки един момент очаквах нападение.
Нощта беше мрачна и безлунна и аз не виждах нищо наоколо. Не знаех къде се намирахме и какво да очаквам, затова се бях подготвил за най-лошото.
Скоро едно камъче отново полетя към нас. Тръгнахме в онази посока. Скоро в мрака видяхме светлини. Повече камъчета към нас не долетяха, затова се насочихме към светлината. С учудване открихме, че това беше някакъв малък християнски параклис. Приск загаси факлата си и ни въведе в параклиса. Преди да влезе вътре, той се прекръсти. Вътре в храма стоеше мъж облечен в дълга бяла пелерина, с висока качулка на главата. Качулката му беше дълбока и спусната така, че не виждахме лицето му.
Тримата се изправихме пред него. Очаквах Приск да го заговори. Вместо това мъжът се обърна към Бероес. Той заговори на същия този непознат за мен език, за мое и на Приск огромно учудване, Бероес отговори на същия език. Двамата мъже размениха няколко думи. Приск беше зяпнал от учудване.
- Магът знае древния език на бесите! - изумен ми каза той.
Вътре в себе си бях подозирал, че е така. Бероес беше най-странният човек, ако въобще беше човек, който съм срещал, но нямаше как да разкажа за това на библиотекаря на императора.
След това двамата мъже заговориха на гръцки и аз също започнах да разбирам това, което си казваха.