- Отче - каза мъжът с бялата роба, - чувам, че идвате от далечни земи.
- Пътуването ни беше дълго - просто отвърна Бероес, който беше облечен в почти същите дрехи като тези на трака, но в черно.
- Накъде сте тръгнали? - попита тракийският жрец.
- Нямаме цел в пътуването, следваме мисията на един специален човек.
Понеже осъзнах, че ставаше въпрос за мен, гърдите ми се издуха от удоволствие.
- Какво търсите тук? - попита тракът.
- Мисията ни отведе до тук - каза Бероес.
Тъй като това не беше истина, аз реших да се намеся в разговора. Не виждах защо персиецът лъжеше.
- Всъщност преследваме едно момиче, което беше отвлечено - казах аз.
Думите ми подействаха като шамар на тракиеца. Той се сви и намръщи. Не можех да разбера дали направи това, защото се бях намесил, или думите ми не му харесаха.
Въпреки неудоволствието на жреца на бесите му разказах за Нефертари. Той с нищо не издаде, че въобще ме е чул. След като свърших, той продължи да говори с Бероес, все едно не съм се намесвал в разговора им.
- Отче, вашето име не е ли Бероес? Не сте ли вие нашият брат от далечната източна земя на магьосници и звездобройци? Не сте ли вие халдейският жрец, чиято слава за мъдростта му се носи из цялата земя?
- Аз съм! - просто отвърна Бероес.
Като чу това жрецът, чиято бяла мантия като че излъчваше сияние, се поклони.
- Аз съм Тракархис - жрец на Сабазий, когото гърците наричат Дионисий. На вашите услуги съм, маге!
- Смятаме, че момичето, което искаме да върнем, е отвлечено към храма на Дионисий - каза Бероес.
- Защо смятате така? - попита жрецът.
- То с детското си любопитство е разпитвало за храма. Искало е да отиде там, една от прислужниците или го е повела натам, или го е отвлякла. Манто се казва тази прислужница.
- Манто, прислужница? - повтори Тракархис. - Интересно! За пръв път чувам да наричат Манто прислужница. Вие смятате, че Манто я е отвела към храма, така ли, или искате да отидете там, за да питате оракула къде е детето?
- Не знам - честно отвърнах аз. Наистина не бях мислил върху това. Чак сега си дадох сметка, че нямахме никакви доказателства, че Манто е отвела Нефертари към прорицалището на Дионисий. Но пък наистина можехме да попитаме там къде са Манто и Нефертари. Това беше добра идея.
- Утре ще ви изпратя човек, който да ви отведе в храма - отвърна Тракархис и се обърна към амвона. Това със сигурност беше знак, че разговорът ни е приключил.
Всъщност в този разговор аз бях казал няколко думи, а Приск дори не бе проговорил.
Излязохме от храма. Приск отново запали факлата си и не след дълго се прибрахме в страноприемницата, където се бяхме настанили. Докато се прибирахме, мълчахме и нищо не си казахме. Не проговорихме и докато си лягахме. На няколко пъти Таис се опита да разбере от мен какво става, но аз не казах нищо. Приск също не отговаряше на въпросите на Теодора.
На другата сутрин Тракархис наистина удържа обещанието си. Малко след като се бяхме събудили и хапнахме, пред нас застана някакъв стар мъж, облечен в прокъсана мръсна тога. Личеше си, че този мъж е пътувал много. Той не беше млад, но имаше сухо и жилаво тяло. Според Приск беше търговец или водач на кервани, а библиотекарят имаше „набито” око за хората. Бялата коса на нашия водач беше опадала и плешивината му караше косата му да прилича на венец.
Мъжът се казваше Сатрис, което на тракийски означавало „жизнен, бърз”. Мъжът обаче ни увери, че освен тракийското си име, имал и друго, християнско, което било Стефан, което на гръцки означавало „венец”.
Приготвихме се да тръгнем по най-бързия начин. Сатрис ни поведе нагоре по една река. Тази река се наричаше Златна или Златица (днес Чая, Чепеларска река). Златна била Родопа планина и реката носела парченца злато, които се смесвали с едрия- й пясък. Затова хората наричали така реката. Движехме се нагоре по течението. Скоро достигнахме едно място и кривнахме от реката. Сатрис ни поведе направо към сърцето на планината. Вървяхме през чудно красиви места. Тази планина беше най-красивата, която бях виждал досега. Меките й овални ридове, гъсто обрасли с дръвчета, се извисяваха от двете ни страни. Както се движехме из гъста гора, изведнъж пред нас се разкриваше широка поляна, след това отново тръгвахме покрай някое поточе и пак следвахме тясна пътека. Планината беше като лабиринт. След известно време си дадох сметка, че вече не мога да се ориентирам и ако ми се наложи да се върна, няма да мога. Усещането ми, че се намираме в капан, се засилваше с всяка изминала крачка.
От одеве Приск и Сатрис се движеха един до друг и нещо разговаряха. На мен ми стана скучно, приближих се до двамата, не исках да ги прекъсвам, но те се обърнаха към мен.