- Бях решил да ви разкажа за Дионис - каза Приск. - Сатрис обаче знае много повече от мен. Той ще ви разкаже.
- Добре е да знаем къде отиваме и срещу кого ще се изправим - казах аз.
Бероес и двете жени също се присъединиха към нас и се заслушаха в това, което Сатрис ни разказваше.
- Родината на Дионис е тук. Още в най-дълбока древност учението за него проникнало в Гърция. Гърците започнали да твърдят, че е син на Зевс и Семела. Ние обаче знаем, че Дионис е наш бог и най-добре разкрива душата на траките. Той е бог на плодородието, виното и лозарството. Подобно на Аполон е смятан за бог на музиката, но не на нежната и лирична, а на шумната и силна музика. От култовата му песен дитирамба е възникнала драмата. Дионис е смятан от нас за този, който ни разкрива същността си чрез екстаз и мистика. Дионис е скритият бог, той е достъпен на хората чрез своите празници и мистерии, чрез игрите, но в също време е дълбоко скрит и е познат само на малцина посветени.
Две са началата за опознаване на Бог. Едното е аполоновото. Това е началото на разума, когато човек се стреми към бог и чрез разума си, чрез книгите, чрез философия и мисъл се опитва да разпознае Бог. При този начин човек се изправя чрез рационалната си същност пред Бог и се опитва, разбирайки го и опознавайки го, да го постигне.
Ние, траките, обаче знаем, че колкото и да се опитва един човек да разбере Бог, колкото и да го раздробява, само с разума си може да стигне донякъде, но после неговият разум не може да вникне в разума на Бог, както и той не може да разбере мотивите, движещи Бог. Така човекът е обречен да достигне до своя предел и да спре.
Ние сме открили друг начин за постигане на божественото. Дионисиевото начало е свързано с виното, с екстаза. Чрез песни, вина и различни танци и движения ние изпадаме в транс и в това състояние интуитивно се сливаме с Бог. Това става в условията на прекъсване на реалността и постигане на друга реалност, в която ние не сме това, което сме свикнали да мислим за себе си. Така ние се сливаме с Бог, който в онази реалност престава да е Бог.
Не разбрах думите на Сатрис, но си дадох сметка, че е много трудно да разбереш нещо, което се извършва в екстаз. Аз самият бях шаман и познавах нещата, за които Сатрис говореше. Дали траките-беси в техните мистерии постигаха саракта и състоянията на нашите шамани, не можех да кажа, но поне разбрах за какво говореше. Думите му за двете начала ми бяха много близки, защото вече бях чувал за тях. Някога Бероес ми бе разказал как чрез книгите и записването на думите и делата на Бог, насочени към тях, евреите се опитвали да пазят знанието за Бог. Техните свещени книги разказваха за това как Бог е изпратил словото си на евреите, как техните царе управлявали, подкрепяни от божията десница, и как техните пророци получавали видения и правили предсказания със силата на Бог. Всичко това много ми заприлича на Аполоновия път. Още тогава бях съпоставил Пътя на евреите с Пътя на българите. Ние не се опитвахме да пренесем материалната същност на Бог. Нашият народ се уповаваше на духа, на Силата. Ние, българите, се водихме от Тангра, но възприемахме Бог като дух, като мисъл, по скоро в нереализираното му състояние. Нашият Тангра беше Бог, но погледнат през нашите очи. Ние разчитахме на орендата и чрез нея възприемахме Бог. Не вярвахме на писменото слово и материята, ние не се опитвахме да изведем нещата до логичен край. За нас нещата бяха повече дух и намерение и всичко останало следваше от това. Българите и нашите колобри се опитвахме да погледнем в Бог и там да бъдем колкото се може по-чисти и първични. Когато се изправим пред него, да бъдем колкото се може по-малко ние и повече Бог. Това беше нашият Път, който беше много по-близо до това, което Сатрис наричаше Дионисиево начало.
- От одеве говорихме със Сатрис за Дионис - каза Приск. - Чак сега си давам сметка, че съм запознат само с една част от разказа за неговата съдба, тази разказана ни от гърците. Като историк обаче аз знам, че един разказ никога не отговаря на реалността. Историята не е наука. При нея всеки човек, дори очевидците на едно събитие, разказват случката по различен начин. Това не става само защото някои от историците са напълно компрометирани и се опитват да изопачат събитията в своя полза, а защото, когато някой наблюдава една случка или събитие, той прекарва всичко случило се през себе си и не вижда реалността. Така един готвач на един пир ще „види” гозбите и след пира би разказал какво е имало на масата, воините ще са видели другите воини с какво са били въоръжени, царицата ще е видяла с какво е облечена другата царица или жените от свитата й, по-младите мъже около масата ще са видели с какво са били облечени жените от свитата на царицата, търговците ще са чули и видели само златото или възможностите пред тях, царят ще си спомня договорките и думите, които си е разменил с другия цар, но няма да си спомня нищо за царицата или за това как са били въоръжени воините, или още по-малко какво е било яденето, поставено на масата. Така нито един човек, дори тези, които участват в събитието, няма да са разбрали какво се е случило като цяло. Ние, историците, затова трябва да бъдем много близо до масата, за да видим и чуем всичко, да помиришем аромата на яденето или на парфюма..., или на кръвта, но не бива и да сме прекалено близо. Ние трябва да не сме на масата, а да гледаме отстрани и да видим колкото се може повече неща. И да разберем договора, да „видим” воините и търговците и да обърнем внимание дори на царицата. Въпреки това ние не можем да опишем реалността и всеки историк и писател пречупва събитието през себе си. Затова според мен историята не може да се нарече наука.