Така, ако едно събитие го наблюдават десет историка, всеки би писал за него различни неща. Ето защо за мен беше много интересно да чуя историята на Сатрис за Дионисий. Като историк аз знам, че за да разбереш една история, е най-добре да си близо до събитието и до първоизвора. Ето ме сега, аз съм тук, в Свещения лес на бесите18, в родината на Дионисий и искам да чуя историята на Сатрис, тази първата за Дионисий.
- Преди това няма ли да ни разкажете за известната история? - попитах аз.
- Добре - съгласи се Приск и започна да говори: - Дионисий според гърците бил синът на Зевс и Кадмовата дъщеря Семела. Преди да се роди ревнивата Хера, официалната жена на Зевс, предрешена като бавачка на Семела, подучила своята съперница да поиска от Зевс да се появи пред нея в своето божествено величие. Семела предварително измолила Зевс да й изпълни едно желание. Богът на боговете се съгласил и след това нямало как да откаже. Зевс се появил пред Семела, но блясъкът на неговата мълния поразила жената.
- Това е като приказка - каза Сатрис. - Зевс всъщност няма никаква мълния или светкавица. Всъщност божественото величие, същността на Бог, която не приема човешки облик, поразила Семела.
Сетих се, че евреите разказваха , същото нещо за това как Бог се явил на Мойсей и понеже неговото присъствие можело да убие пророка, Бог направил така, че той да чува само гласа му, иначе светлината му щяла да погуби еврейския водач. Аз вече бях разбрал, че Бог беше един за всички народи - Ел, Йехова или Адонай на евреите, който после става Бог-Отец при християните. Тангра също имаше божествена същност, която можеше да убие всеки човек.
Сега разбирах всъщност как Зевс беше убил, без да иска Семела, и колко подло е постъпила Хера. Не беше ли Хера всъщност женската същност на божеството - Ева? Как можеше да се изтълкува това, че Хера - Ева, убила Семела - Лилит, чрез божествената същност на Бог? Или може би Семела не е била Лилит, а обикновен човек? В този момент се замислих за това, което исках да направя с трите жени и себе си. Можехме ли ние четиримата да постигнем божественост само чрез това, което имахме? И в този момент прозрях, всеки един от нас трябваше да измине голям път към Бог. Всеки да превърне себе си в духовно същество, първо да се събуди за света на Бог и чак след това да направим Сливането. Тази яснота ме опияни. Усмихнах се. Само не можех да разбера как думите за Дионисий ме бяха насочили към тази мисъл. Връзка обаче имаше. Бог ми нашепваше нещо в ухото и аз не разбрах много добре думите му, но схващах идеята му. Имаше връзка между Дионисий и това, което аз исках да направя. Нищо не беше случайно. Бог ме водеше в моя Път и в мисията ми. В момента неслучайно се намирах в Родопа планина и вървях към Дионисиевото прорицалище. Дионисий беше още една крачка към приближаването ми към Бог. Неслучайно в този момент ние се опитвахме да върнем египтянката при нас. Всичко това бяха поличби и аз като че ли започвах да ги разчитам и въобще да ги забелязвам. Поличбата е знак, който Бог ни изпраща. Тя е потвърждение на това, че се движим по правилен път. Бог обаче няма право открито да ни подкрепя и насочва. Пътят е нещо, което ние сами трябва да извървим. Бог само ни нашепва в ухото - това е поличбата, този тих, незабележим за останалите шепот. Тези знаци са изпратени и предназначени само за нас. Сега изведнъж ми се стори, че проглеждам. Аз вече виждах поличбите, изпратени ми от Бог. Засмях се, как така досега не се бях сетил за това? Всъщност най-трудното нещо в Пътя на човек е да стане толкова чувствителен, че да започне да забелязва знаците, изпратени за него. Освен това разбрах, че бог изпращаше на всеки човек поличби лично за него и тези знаци за другите бяха невидими и без значение.