- Защо? - попита той.
- Защото е знаел, че от там, накъдето е тръгнал, може да се върне само мъртъв или като Зевс. Като е чул, че няма да се върне е разбрал, че ще изпълни всичко, към което се стреми: ще покори Ойкумене и ще стане Бог и Зевс.
Знае се, че като благодарност за доброто предсказание Александър подарил на прорицалището бойна колесница, пълна догоре със злато и скъпоценности.
- Ето цялата история на Александър и бесите. Преди да тръгне да завладее познаваемия свят - Ойкумене, той решил да направи поход към северните си съседи. В този поход той искал да провери бойната мощ на армията, завещана му от Филип. Това била Първа македонска фаланга, съставена от воини-ветерани, воювали години наред с баща му. Те били участвали в стотици битки, отличавали се със своята твърдост и издръжливост. Северната граница на Александрова Македония граничела с Родопа планина. Така първият досег на александровите воини бил с бесите. Бесите или сатрите били свободолюбиви и храбри воини. Те обаче се отличавали най-вече със своята потайност и не били познати дори на своите съседи. Бесите били народ мистериозен, те не обичали да общуват с другите народи, не пропускали други хора в своята крепост - Родопа. Криейки се в дебрите и в мъглите на планината, те обичали мистиката и живеели свой вътрешен живот. Те били саможиви и горди хора и не обичали да зависят от други. Може би затова били толкова свободолюбиви и самостоятелни. Тук в тази планина те можели да си позволят това. Всеки бес бил господар на себе си, той се биел като отделна армия и бил самостоятелна бойна единица.
Бесите се различавали от останалите траки, те били много по-едри от гърците и македонците, били силни и мощни и за разлика от останалите траки, не използвали толкова много великолепните тракийски коне. Гърците и целият античен свят знаели, че най-добрите коне в света са тракийските. Именно народите, които живели по тези земи, измислили бойната колесница. Бесите обаче, понеже били едри и живели в тези планини, не използвали коне. Те воювали като пешаци. Тяхното въоръжение се състояло от едно от най-страховитите оръжия на античността, а и до днес - мечът ромфей. Ромфеят на бесите бил комбинация между меч, копие и алебарда. Той бил с дълга дръжка, която можела да се хваща с две ръце, имало разстояние пред ефеса, където също можело да се хваща. Това оръжие било тежко, то се носело на рамо, с него можело да се сече като с брадва, да се мушка като с копие или пика и да се сече и пробожда като с меч. Можело да се използва и като еднорък, и като двурък меч. Тежестта на ромфея определяла голямата сила, която била нужна, за да се води битка с това оръжие. Бесите били наричани воини-копиеносци и макар за тях да се носели легенди, били обвити в мистика и загадъчност.
Смятало се, че те са единствените воини, които, освен с пешаци, могат да влязат в битка и с конници, и дори да се изправят срещу бойна колесница. Това те правели, като развъртали ромфеите над себе си и така отсичали главите на хората, возещи се в колесницата. Когато армия от беси се изправела срещу някой враг, развъртените ромфеи били описвани от гръцките историци като най-зловещото зрелище на света.
Аз познавах ромфея много добре. Фиробс ми беше показвал как се води битка с това наистина страховито оръжие и сега, когато слушах този разказ, си представях всичко много ясно.
Приск продължаваше да говори:
- Тъй като живеели в тази планина, бесите били много добре подготвени като воини, те можели да се движат с дни, без да спират, тичали бързо и се катерили като планински кози. Начинът им на водене на бой представлявал вихрена атака, съпроводена с неистови крясъци, които всявали ужас в душите на враговете им. Обикновено след първата атака бесите пречупвали и разбивали враговете си, а след това ги преследвали поединично и ги доунищожавали. Това още повече затвърждавало репутацията им на сурови воини. Ако им се случило да бъдат разбити, те се пръсвали из планината и всеки започвал да води лична война с враговете. Бесите, макар и много рядко, претърпявали поражение, но никога не били победени и покорени.
Фалангата на Александър навлязла в Родопа, но тук не успяла да се разгърне. Отначало ветераните на Александър се движили в тесните проходи и клисури, а отгоре, от върховете, бесите ги наблюдавали безизразни и мълчаливо и безпристрастно ги съпровождали. Те като че ли не можели да разберат какво става и били само неми наблюдатели. Александър започнал да се притеснява. Това, че не го нападали, го изнервяло. Той искал да се изправи срещу враг и да воюва. Тогава разузнавачите му заловили един бес и го отвели при македонеца.