- Всъщност бесите разкъсвали телата на своите врагове, те премахвали титаничната обвивка и изяждали, поглъщали искрицата светлина на Загрей - каза Бероес, който се присъедини към нас и разговора ни.
- Така е! - съгласи се Приск. - Дълго време не можех да разбера защо бесите правели това. И аз като гърците ги смятах за канибали, сега обаче започнах да разбирам. Всъщност бесите през целия си живот преследвали искрите на Загрей, които били пръснати из всички хора. Не знам дали ядели топлите още сърца на хората, или част от черния им дроб, но те вярвали, че трябва да съберат колкото се може повече Светлина в себе си. Загрей бил пръснат из всички хора. Бесите искали да станат колкото се може по-светли и просветени. Те искали да увеличат божествената си херметическа същност и не се интересували от титаничната си същност.
Бесите били готови да се избиват помежду си, за да погълнат повече Загрей, но те знаели, че това ще е опасно за народа им. Затова те приели с охота да обикалят света и да убиват хора, съдържащи в себе си част от душата на Загрей, без дори да знаят това. Те убивали без никаква милост, защото не възприемали хората за хора, така като ги възприемаме ние. Те не вярвали, че хората са равнопоставени. Според бесите само тяхното съществуване имало смисъл и само тяхната мисия била истинска. Те не можели да разберат идеите на Александър за покоряване на света. Те тръгнали с него, убивали и събирали душата на Загрей и нищо повече не ги интересувало. Това им поведение направило силно впечатление на всички народи. Те смятали бесите за луди, но се страхували от тях и никой не смеел да се изправи срещу бес.
Бесите останали с Александър до края на похода му. Когато стигнали до Афганистан, той ги освободил. Без да кажат дума, те се обърнали и си тръгнали. Всичко това изумило хората. Сега всъщност разбирам защо бесите постъпили така. Те живеели в свой свят, в който да събират искриците на Загрей било най-важно. Те се интересували само от това как да погълната повече Светлина и как да увеличат херметическото начало в себе си. Те не познавали хуманността и не уважавали хората. Бесите смятали за хора само бесите като тях, които събират Загрей, всичко останало за тях било глупост. Те никога не взели участие в заговори, не искали част от плячката, в нито един момент не подвели Александър. Затова той им имал голямо доверие, макар също да се смущавал от тях. Те не боледували. Това, което втрещило македонските военачалници, било че по време на похода, а и в битката, нито един бес не загинал. Телата им били целите в белези от множеството рани, те приличали на мумии, но били живи. По техните лица не си личали годините. От този момент гърците започнали да разказват, че траките са безсмъртни и времето не им оказвало влияние.
От одеве като омагьосан слушах разказа на Приск и бях загубил представа, че се движим именно в тази планина. Изведнъж вдигнах поглед и ми се стори, че от сенките ме наблюдават хиляди очи на беси. Настръхнах. Ако ни нападнеха беси, какво можехме да направим?
Дълго време вървях и мълчах, а усещането, че съм следен и наблюдаван, не ме напускаше. Имаше ли още беси, като от времето на Александър? Бяха ли останали още такива воини? Чак сега си дадох сметка накъде сме се запътили и какво да очаквам. В следващата част от деня яздех като на тръни. Бях готов във всеки момент да извадя мечовете и да ги врежа в люта битка с ромфеи. Добре че нищо такова не се случи. Вечерта дълго време ми се наложи да се самоуспокоявам, за да си позволя да седна до огъня, където бяха насядали спътниците ми, но дори и там се оглеждах тревожно и във всяка сянка ми се привиждаха очи.
- Виктор, какво си се замислил? - ме попита по някое време Приск, а в очите му виждах игриво блясъче или това беше от огъня, който гореше пред нас. По мое настояване групата ни бе продължила да върви дори по тъмно, за да излезем от една котловина, сега ние се бяхме разположили на широка поляна. Макар и тъмно, тук беше много по-светло, отколкото в дефилето, притиснати от двата ската на извисяващите се над нас скали. Нашите водачи твърдяха, че там ще сме по-добре защитени, но аз не смятах така. Задушавах се в тясното и тъмно място. Сега бях доволен. Наистина, тук се виждахме от много далеч и можехме да станем обект на нападение, но вече беше късно да поправя избора си.
- Впечатлен съм от това, което ми разказа - казах аз, - за бесите, за Загрей и похода им с Александър Македонски.
- Каква е тази история? - полюбопитства Сатрис.
Приск я разказа накратко.
Всички бяхме насядали около голям огън, хапвахме и си почивахме от изтощителния ден. Язденето през тази планина не беше лесна работа. На места ни се налагаше да слизаме от гърбовете на конете и да ходим до тях. Освен това заради мен бяхме вървели по-дълго, отколкото бе прието да се върви в един ден. Сега хората си почиваха, топлеха се и се приготвяха да спят. Разказът на Приск явно им допадна, защото всички го изслушаха с голям интерес. За мен също беше много интересно. Исках да използвам това време, за да се замисля за Нефертари и за това какво да правим, но вместо това се „потопих” в разказа на библиотекаря и отново преживях похода на бесите с Александър. Когато Приск свърши своя разказ, Сатрис каза: