На другия ден, съвсем скоро след като бяхме тръгнали на път, както си вървяхме, изведнъж Сатрис спря. Покрай пътеката, по която се движеше нашата група, видяхме някакви струпвания на камъни.
- Нека поспрем! - каза Бероес.
В този момент аз се отпуснах върху влажната студена земя, защото се почувствах отпаднал. През нощта върху тревата беше паднала роса. Виждах мястото, към което се насочваха Бероес, Сатрис и Приск. След тях се движеше Сиджими. Олджибай се приближи към мен, за да види добре ли съм. Таис и Теодора говореха нещо. Затворих очи.
Черна сянка се спусна от небето и като огромен гарван разпери криле над мен. Треперех. Сърцето ми биеше някъде в корема ми. Хиляди черни криле се спуснаха над мен. Чувах тяхното пърхане, те разсичаха сивото оловно небе. Птиците се насочваха към мен. Какво бяха те? Имаше ли заплаха в това? Скоро разбрах. Последва удар и скоро почувствах как ноктите и клюновете им раздират моята плът и късат парчета от мен. Какво беше това?...
- Твой, твой, какво става? Какво става? - беше Олджибай, който ме буташе. Според мен бях заспал, но монголецът твърдеше, че съм бълнувал силно. Не можех да разбера как бях заспал толкова бързо и колко време бях останал в това състояние.
Седнах и в този момент видях Таис и Теодора, които бяха тръгнали след мъжете. Реших и ние да се отправим натам. Явно там имаше нещо, което беше накарало Сатрис да спре.
Ние с Олджибай вървяхме най-накрая.
Скоро стигнахме до един зид, той беше от огромни камъни, слепени един към друг без никаква мазилка, тухли не се виждаха. Учудих се какво правеше този зид тук в нищото.
Скоро от другата страна се появи още един зид, подобен на първия. Оказа, се че се движим в нещо като улица. Улица тук?! Продължавах да се движа, а недоумението ми растеше. Скоро се учудих съвсем, защото тази „улица” завърши с една порта. Вратата беше изградена от същите камъни. Това обаче не беше природно образувание. Това беше порта, издигната от някого. От човешка ръка.
Скоро Сатрис даде отговор на въпросите, които възникваха в мен.
- Тук се е намирал най-важният град на бесите. Макар Филипопол винаги да е бил най-големият град на Тракия и на траките, столицата на бесите винаги се е намирала на това място. Именно тук се е намирала тайнствената Бесапара21. Този град бил пазен в тайна. Тук бесите се събирали и тук било тяхното ядро. Там, където преспахме22, те общували с другите народи, а във Филипопол бесите били най-обикновени.
Това е била главна порта на Бесапара - продължи да обяснява тракиецът. - Този град не е описан от писателите на древността, защото малко от тях са го посетили. Знае се, че жената на Спартак, която била пророчица на храма на Дионис, била от Бесапара.
- Градът не е бил много голям, ако се съди по портата му - каза Приск.
Спомних си големината на портите на Филипопол и Константинопол. Освен това си спомнях портите на Ктесифон и можех да сравня, Бесапара безспорно им отстъпваше по големина.
- Елате! - каза Сатрис и ни поведе нагоре към един хълм, гъсто обрасъл с дръвчета. После влязохме в нещо като дол. Там сред шубраците имаше малко изворче. - Това е изворът на живота - каза Сатрис. - Ако искате, може да пиете от него. Водата му е свещена. Той е нещо изключително.
- С какво толкова е изключителен? - попитах аз.
- С водата му. Смята се, че тази вода е най-древната вода в света. Мнозина хора смятат, че Родопа е най-древната суша, че това е първата твърд, появила се от водата. Именно тя е камъкът, върху който стъпили Адам и Ева, прогонени от рая. Той е обгореният ангел. Тук това изворче е първата вода, най-чиста и първична. Това е водата, от него се е появила цялата вода на света.
Тази вода е лековита и когато човек пие от нея, се връща към Сътворението. Когато пиеш от нея, се доближаваш до Бог.
Изворчето е уникално с това, че е останало непокътнато. Бесите са знаели за него и са го оставили така, без да го променят. Християните обаче изграждат светилища около всеки свещен извор. В Родопа планина е пълно с аязма. Това са светилища върху извори. Тук обаче би трябвало да бъде издигнато първото и най-важно аязмо, защото това тук е Изворът на живота.