- Ние също искахме да пием от този извор - каза Таис с обвинение насочено към мен.
- Тук е свещена земя и нищо не е случайно - отвърна дълбокомислено Сатрис. - Това, че Виктор падна в извора, е поличба, изпратена ни от Бог. Не е случайно, че ние няма да можем да пием от водата на извора. Всичко това е важно! Това иска нещо да покаже!
За да отклони вниманието от мен, в разговора се намеси Бероес.
- Какво ще правим сега?
- Това е свещеният извор - каза Сатрис. - Всеки бес, след като пиел от извора, който символизирал създаването на Вселената, човечеството, а и самото раждане на хората, трябвало да тръгне по потока, който изтича от извора. Този поток бил самият живот. Ако желаете, ние също можем да тръгнем?
- Да тръгнем! - каза Бероес.
След това нашата група тръгна по поточето. То се намираше в дъното на един дълбок овраг със стръмни стени. Стените на двата хълма ставаха все по-стръмни и скоро ние се оказахме притиснати от двете страни на отвесна каменна стена.
Отначало ходехме внимателно, но скоро стана невъзможно да вървим около поточето, което изтичаше от Извора на живота. Нагазихме в потока и продължихме по все по-стесняващия се коридор. При падането си така бях размътил извора, че в момента под краката ни течеше кална вода. Останалите ми спътници с неудоволствие нагазваха в студената вода. Ние тримата вече бяхме мокри и това не беше проблем за нас.
- Когато бесите навлизали в този коридор, те вървели по чистата вода и било важно това, което виждали. Ние сега не можем да направим това. Всяка година тук се изпълнявал този ритуал.
Докато говореше, Сатрис продължаваше да ни води. Стените на коридорчето станаха толкова тесни, че с усилие се провирахме напред. Скоро щях да се задуша. Не можех повече да вървя напред. Изведнъж Сатрис затъна в калта, не се отклоних да му помогна, а продължих да вървя напред като омагьосан.
За да не мисля за това, че в следващия момент мога да се окажа заклещен между тези две стени от шлайфаните страни на камъните, погледнах нагоре. Там видях синьото небе, което като че безизразно ни наблюдаваше. Това небе беше Тангра и в този момент аз бях сигурен в това. Изведнъж се почувстваха в още по-дълбоко място. В този момент до ушите ми достигнаха думите на Сатрис. Те ме накараха да разбера какво ставаше.
- Това място или тази пещера бесите наричали „Утробата”. Тя символизирала живота и раждането. Всеки бес трябвало да мине от тук, защото раждането при хората не е само физическо, а и духовно.
Когато бесите минавали през това място, те преживявали катарзис и новото си духовно раждане. Преминаването през тази цепка е раждането, това е влагалището и когато излезете, ще разберете, че досега сте се намирали в утробата.
В този момент над нас заваля дъжд. Отначало това бяха едри капки, които плющяха по главите и плешките ни. Постепенно дъждът стана още по-силен. Сухите ми спътници крещяха от неприятното усещане на студените едри капки, които скоро обливаха телата ни. Аз обаче бях мокър и по никакъв начин не се трогнах от валящия дъжд, който премина в порой.
Докато слушах думите на Сатрис, изведнъж започнах да разбирам. Аз бях жрец на Богинята майка и Лилит, сега проумях, това беше истинската утроба на Богинята майка, на самата земя. Това тук беше храм, той нямаше таван, отгоре беше небето, Бог, Тангра. Отгоре той оплождаше утробата и така се раждаше животът. Ние бяхме животът. Ние бяхме специални. Разбирах всичко. Всичко, което ставаше тук, наистина не беше случайно. Аз неслучайно бях паднал в Извора на живота, после бях вървял по потока (живота), следвайки силата му. След това ние бяхме вървели и се бяхме отърквали в утробата. Това беше богинята, майката, жената и ние, като нейни деца, бяхме пълзели из нейната утроба. Сега предстоеше раждането ни. Тук, на това място, се бяха слели Богът-баща, Небето - Тангра, Богинята майка и ние, децата. Във всичко това имаше магия.
Напредвахме бавно и в този момент осъзнах и нещо друго. Ние се намирахме в капан. Стените се стесняваха все повече. Водата в краката ни започна да шуми заплашително и да се навдига. Пороят, който се стичаше по стръмните склонове на планината, попадаше в оврага и скоро спокойното поточе се превърна в бучащ, прииждащ порой. Чак сега усетих силата на стихията. Дъждът продължаваше да плющи по гърбовете ни и ни пречеше да си кажем и една дума. Стоях притиснат, заклещен тук. Аз бях запушил отвора, през който водата трябваше да изтича надолу. Водата бързо стигна до коленете ми, след това продължи да се покачва. Опитах се да се обърна, но зад мен бяха спътниците ми и всички те бяха затънали в калта. Исках да продължа напред, явно единственият възможен път бе натам, но ми беше много трудно, направо невъзможно да направя и стъпчица. Процепът пред мен беше по-тесен от мен. Напрегнах последни сили. Водата стигна до кръста ми и бързо продължи да се покачва. Движенията ми ставаха все по-трудни и изискваха все по-големи усилия от моя страна. Дишах учестено, като уловено животно. Нима щях да загубя живота си тук, удавен в планината? Сетих се, че Тангра не обичаше удавилите се и нелепо загиналите. В същото време в главата ми отекваха думите на Сатрис: „Нищо, което се случва, не е случайно! Тук нищо не е случайно!”