Водата стигна до раменете ми и ги покри. Щяхме да се удавим, вече бях сигурен в това. Напрегнах сетни сили, да се провра през процепа, но не успях. Тялото ми се бе заклещило. Какво правеха хората зад мен? Те сигурно също бяха в тежко положение. Освен това всички бяха по-ниски от мен. Таис и Теодора може би отдавана вече се намираха под нивото на водата. Тя на мен вече достигаше до устата. В устата ми влизаха листа и мръсотията. Давех се. В този момент ме обхвана паника. Умирах! Давех се! Жадно вдишах за последен път. Налапах няколко гнили листа, усетих вкуса им заедно с пръстта около тях. Погледнах небето. Исках за последен път да видя Тангра, но не успях. Едрите плющящи капки ме удряха в очите. Трябваше да направя нещо. Аз бях като тапа, която запушваше поточето. Трябваше да умра, но да премина. Ако не го направех, щях да обрека на гибел цялата ни група. С последни усилия се гмурнах надолу. В този момент проумях, че от одеве се бях опитвал да се задържа над водата. Сега разбрах, че истинският път е бил в обратна посока. Гмурнах се. Напипвах грапавите стени на скалите. Някъде долу трябваше да има малко по-широк отвор, през който през всички хилядолетия беше текло поточето. Стори ми се, че го напипах. Насочих се натам. Въздухът изгаряше гърдите ми. Бях поел дълбоко въздух и знаех, че ще издържа още малко. Без да се бавя, напъхах тялото си със сила в дупката. Натисках скалата с двете си ръце и се набутах колкото се може по-навътре. Това щеше да бъде последното усилие в живота ми. Напрегнах всичките си сили. От това зависеше дали ще живея, или не. След като се забих, докъдето можех, спрях. Останах неподвижен. Опитах се да се размърдам, да вляза още малко в отвора. Скалата обаче ме бе обгърнала в твърдата си хватка и не можех да помръдна наникъде. Задушавах се. От това, че не можех да помръдна, бавно ме обзе паника. Бях заклещен под водата. Скоро щях да умра. Въпреки усилията си, не можех да помръдна нито напред, нито назад. Бях уловен. Тангра ме беше довел до тук, за да ме научи на нещо или да умра. Какво значение имаше това сега? Скоро щях да бъда мъртъв. Удавен. Не можех да повярвам! Щях да загубя живота си като удавник! Напрегнах сили за последен път. Опитвах се да мръдна, да разкъсам смъртоносния хват на „Утробата“. Тясно беше влагалището и явно никога нямаше да се родя духовно. Напрегнах сили за последен път. След това останах така, неподвижен под водата. За миг паниката като че изчезна. Мисълта ми стана кристално чиста. Толкова пъти се бях питал, какво ли ще изпитвам в последните си мигове на този свят? Какви мисли ще ме вълнуват? Ето, че сега разбрах. Кристалната яснота ме накара да се зарадвам дори. Не спирах да мисля. Исках да насоча тази мисъл към Тангра, не желаех в последния момент, като някакъв страхливец, да мисля за спасението на тялото си. И в този момент разбрах какво трябва да направя. Досега се бях борил да задържа дъха в гърдите си. Гръдният ми кош беше издут, това ми пречеше да премина. Трябваше да направя точно обратното - да изпусна дъха от гърдите си, да стана по-тънък и да премина. Не знаех дали като изпусна дъха от гърдите си, ще е достатъчно, за да премина, но реших да опитам, и без това скоро щях да бъда мъртъв. Така щях да умра по-бързо. Бавно изпуснах целия въздух. Чувствах мехурчетата, които ме напускаха. Това беше крачка към смъртта... или към живота. В един момент ми се стори, че камъните, които ме притискаха, се разместват. Може би по скоро свих своето тяло. Помръднах малко напред или така ми се струваше. Планът ми може би сработи. Без дъх, напрегнах силите си за последен път и с мощен спазъм на цялото си тяло се изхвърлих напред. Бях като истинско новородено.
Водата ме изхвърли с такава сила, че излетях през тесния отвор, все едно бях изстрелян от тетива на стрела. Пльоснах се в калната локва, а зад мен от процепа като стена изтичаше водата. Скоро след мен един след друг започнаха да изскачат моите спътници. Всички бяхме полумъртви. Лежах във водата и бях толкова изтощен, че нямах сили нито да помогна, нито да направя каквото и да е. Чак след малко се обърнах точно за да видя мъките на Олджибай и Сиджими, които изтичаха след мен. Аз обаче не гледах тях, а великата гледка, пред която бяхме застанали. Това не беше пещера, а действително представляваше влагалище и утроба. Виждах овалните форми на пубиса и корема, хълмовете отстрани бяха заоблените, разтворени бедра на Майката. Ние наистина се бяхме родили и бяхме дошли от там. С нас изтичаха и водите на утробата. В този момент се сетих, че това не беше само символ на раждането, но и на любовта. Това беше влагалище и аз погледнах към Теодора. Полуудавена и мръсна, тя лежеше изтощена до краен предел. Дишаше дълбоко и не вярваше, че се е спасила. Изведнъж тя погледна процепа и явно видя това, което виждах и аз, и свенливо наведе глава. В този момент поисках да видя и нея по този начин. От студената вода или от мястото мъжът в мен се пробуди.