От одеве Бероес показваше, че е уморен. Нашият разговор беше продължил доста време и нощта вече бе напреднала.
- Аз ще си лягам! - казах аз, видимо разочарован. Докато слушах, в мен се бе породило смътното предчувствие, че по някакъв начин съм свързан с това, което Бероес нарече Епоха на Водолея. Очаквах Бероес веднага да си тръгне към завивката. За моя голяма изненада той каза:
- Аз ще поостана още малко.
Това много ме учуди. Въпреки това станах и се затътрих към мястото, където бях прострял моето одеяло. Олджибай ме последва. На монголеца също много му се спеше и това си личеше от цепките на очите му, които бяха станали още по-тесни.
Легнах, но внимателно следях силуета на мага. Съвсем съзнателно не се съблякох, а си легнах така, направо с дрехите, за да мога да съм готов да последвам Бероес, ако той тръгнеше нанякъде. Наблюдавах фигурата на мага до огъня и се питах: Защо той беше отказал да си легне с нас, при условие че си личеше колко е уморен? Скоро очакванията ми се оправдаха. След като хвърли няколко клона в огъня, зороастриецът тихо се изправи и потъна в мрака. Планината тук бе просторна и изключително величествена. Внимателно се изправих. Бях спокоен, че няма как да събудя другите хора, те отдавна дълбоко спяха. Притеснявах се за Олджибай, който спеше съвсем близо до мен. Монголецът спеше тихо като котка, така спяха всички номадски воини, които спяха под открито небе и особено които ловуваха.
Олджибай беше легнал заедно с мен и вероятно още не беше заспал дълбоко. Внимателно се изправих и с тиха стъпка проследих мага. Не се приближавах много до него и на места едва следвах смътно очертаващия се пред мен силует.
След това, без да се изненадам особено, макар и отдалеч, наблюдавах една от онези срещи на Бероес с тумир, на които вече много пъти бях ставал свидетел. Вече не се питах какво правеше тумир тук, не се интересувах и от това дали това е някакъв местен тумир, или един и същ тумир ни следваше през цялото време. Бях толкова уморен, че дори не се питах защо магът се срещаше с тумир и дали той не изпълняваше някаква тайна, шпионска мисия. Върнах се към завивката си много преди Бероес. Знаех, че дори да стоя и да гледам смътните силуети, нищо няма да разбера.
На другата сутрин се чувствах изтощен и с тежки крака и ръце. Едва се раздвижих и с тежест се метнах на гърба на Парвати. Не само аз бях уморен. Конете газеха високата росна трева и съвсем скоро започна да ми се струва, че сме се загубили в безкрайните каменни талази на величествената планина. Родопа планина беше като застинало бурно море, но не от най-бурните, а такова, в което валовете вода на настъпващата буря са с обли върхове, но огромни. Яздех Парвати и изпитвах усещането, че съм върху малка морска черупка и могъщите вълни ту ме издигат нагоре, ту с трясък ме спускат надолу. По някое време стигнахме до една огромна котловина. Намирахме се високо в планината. Тук бяхме защитени, възползвахме се да забавим своя ход и да дадем почивка на изморените си коне. В същото време имахме възможност да изравним животните и така да яздим един до друг и да си говорим.
- Кой е най-главният в храма, към който сме тръгнали? - попита Приск с типичното му любопитство на учен.
- Върховният жрец на Дионисиевото прорицалище се нарича Тракархис - отвърна Сатрис. Наострих уши. Всичко, което научех за мястото, към което се бяхме запътили, можеше да се окаже от голяма помощ.
- Ние вече сме се срещали с Тракархис - напомних аз. - Нали именно той беше човекът, който те изпрати при нас, за да ни водиш?
Спътниците ми не казаха нищо и Приск продължи разпита си.
- Как става предсказване на бъдещето?
Бях благодарен на младия историк, че разпитваше нашия водач. Така на мен не ми се налагаше да измислям въпросите, а в същото време научавах това, което исках.
- Тук в Тракия, както и в Делфи, предсказва жена-пророчица. Тя общува с боговете и излива вино върху жертвена клада. По движението на дима и по пламъците се разбира за отговора на божеството. За разлика от Делфи обаче, тук в мистерията участва и първожрецът. Аполон, на когото е посветен Делфийският оракул, е бил богът на знанието и светлината. Той е бил мъжки бог.
В този момент се сетих за моите далечни разговори с Давос в Александрия. Не беше ли гностическият Исус Христос всъщност едно въплъщение на Аполон, но в християнството?
- Там в Делфи минавал гръбнакът на дракона. Имало пукнатина в земята, от която излизали пари. Смята се, че именно тези пари носели виденията и водели до предсказанието тамошната пророчица Пития.
Тук, в сърцето на Родопа планина, богът, към когото се задават въпросите, е Дионисий. Той е бог на екстаза. В прорицалището на Дионисий се изгаря вино, то има опияняващ ефект и в същото време показва знака, изпратен от Бог. Тук видът на отговора е съвсем друг, той е по скоро поличба, отколкото стих. Нашият оракул разпитва и така човекът получава отговорите, които търси. Дионисий не е само мъжко божество. Той е и мъжко и женско, затова в ритуала участват и предсказателката и първожрецът. Жените винаги са били по-близо до мистериите и магиите. Те се занимават с изготвянето на отвари, лекуват, пророкуват, бабуват. Затова именно жрицата, като по-чувствителна, извършва ритуала.