- Там, откъдето идваме, царският лов не е на глигани, а на лъвове - казах аз.
- Лъвове?! - възкликна Сатрис. - Някога тук също се ловували лъвове, но от много лов те изчезнали.
- Аз дори не съм виждал глиган! - отвърнах аз.
Тук Сатрис наистина се изуми:
- Явно идвате от далечни места, владетелю!
- Така е! - вместо мен, с лошия си гръцки, отвърна Сиджими.
- Когато слезете от гърба на коня, ще загубите предимството си да бъдете бързи и да виждате животните отдалеч. В гъстата гора шансовете на бързите глигани стават по-големи. Всеки миг храстите и листата могат да се разтворят и от тях да изскочи разярен глиган с дълги, остри като кинжал бивни. Много хора насочват вниманието си към по-едрите мъжки глигани с по-големи бивни. Те настина са опасни животни. Тежки и силни, те се движат толкова бързо и могат мълниеносно да се завъртат. Ловецът, който се уплаши, често се оказва на земята и не може да се опомни с разсечени от удара с бивните крака. Той лежи безпомощен, а тежкото животно го тъпче с острите, си копита и го хапе и къса парчета месо от него. Освен това глиганът натиска с бивните надолу, докато не смачка ловеца.
Раните от нападение на глиган са много лоши и дълго не заздравяват, въпреки това те много рядко са смъртоносни. Глиганът все пак не е толкова зъл, колкото свинята. Пазете се от по-малките свине с по-къси бивни, те са по-зли и бързи и много по-опасни!
Заради голямото напрежение при чакането и кратката яростна битка и това, че е много опасен, ловът на глигани бил много харесван от тукашните, а и не само тукашни владетели. Твърде много храбреци опитвали да премерят сили с това животно и да изпитат своята сила и мъжество.
Ловът в този лес няма да бъде обикновен. В другите краища на империята глиганите се ловят със стрели и от гърба на кон; друг лов е този с копие; днес ние ще се опитаме да дадем още по-голям шанс на животните. Ще ми върнете лъковете и ще ми дадете копията си. Нека се изправим в борба с глиганите въоръжени само с мечовете си!
Всеки един от нас може да бъде въоръжен само с щит и с меч.
Останалите мъже с шумно неодобрение нахвърлиха лъковете, дадени им от самия Сатрис преди малко. Който имаше копие, остави и него направо на земята, току пред краката си. Непоследователното поведение на трака ми направи силно впечатление. Той сякаш се подчиняваше на някакви заповеди, като че боговете му нашепваха какво да прави.
Сега всеки един от нас се опитваше да се въоръжи с щит. Тук Сатрис, за моя голяма изненада, отново ни учуди. Той раздаде малък кръгъл тракийски щит на всеки, който нямаше.
Бях благодарен, че бях взел със себе си персийската си ризница, която беше мой неизменен спътник през цялото време на нашето пътуване из Родопа. Всъщност през по-голямата част на нашето пътуване се бях проклинал, защото ми тежеше и беше много по-неудобно да се язди с нея. Освен това така натежавах на Парвати. Много неприятно беше, когато се движехме през стръмен склон и ми се налагаше често да слизам и да се качвам върху седлото. Понякога толкова се изморявах, че не смогвах сам да се покача върху гърба на кобилата. Тогава се налагаше Сиджими или Олджибай да ми помагат, за да направя това.
Сега бях благодарен, че бях взел ризницата. Пристегнах ремъците й, взех в ръка тракийския щит и опитах как ще се движи. След това извадих двата меча от ножниците им и ги развъртях, после внимателно разгледах великолепните остриета. Трябваше да проверя дали нямат ръжда или нещо, което би трябвало да ме притесни по време на лова. Разбира се, остриетата бяха безупречни и аз всъщност не ги проверих, а им се насладих.
- Готови ли сте? - попита Сатрис. След това, за мое голямо учудване, каза да слезем от конете и да ги оставим тук. Направихме това. Сиджими мрънкаше на тюркски срещу обърканите команди на Сатрис. Усмихнах се. Думите, които използваше спътникът ми, бяха толкова цветисти, че се разсмях. След това навлязохме в гората. Тя бе много гъста и представляваше сбор от най-различни дървета, храсти, където короните на дърветата се сплитаха като преплетени пръсти и небето прозираше, бяха се образували малки полянки, отрупани с най-красивите цветя и избуяла трева. Гората бе красива и си личеше, че е свещена. Дърветата не бяха сечени, Откакто съществуваше гората. Те явно бяха оставяни да падат и гният свободно и така представляваха естествени прегради, които много ни затрудняваха при нашето придвижване. Гората всъщност представляваше объркан лабиринт. Имахме късмет, че Сатрис беше добре запознат с този лес и ни водеше решително. Съвсем скоро загубих ориентация и нямах никаква представа накъде се движим. Това, че над нас не виждах небето, още повече ми пречеше. Аз бях един от първите, поставени в засада. Мястото беше на една полянка, затова не разбрах общия замисъл на лова, нито кой от останалите ловци къде ще бъде поставен. Застанах в единия край на полянката, проверих отново снаряжението си и се приготвих. Отначало няколко мига застинах, взрял се в единия край на поляната. От там сигурно трябваше да се зададе глиганът. Знаех обаче, че ще трябваше да мине доста време, преди да се появят свещените животни, ако въобще се появяха. Сатрис ни беше обяснил набързо, че те ще подгонят стадото, но никой не можеше да каже накъде ще се насочи то. Ризницата ме теглеше надолу, отпуснах щита и го подпрях на едно великолепно дърво. Не разпознавах добре дръвчетата, но това беше дъб. Познах го по-накъдрените листа и нападалите под него жълъди.