Седях и гледах красивите цветове на цветчетата на полянката пред мен. Наблюдавах някакви птички, които си играеха на полянката. Слънцето ме напече и скоро миглите премрежиха очите ми. Седях и си мечтаех. Намирах се в сърцето на мистичната Родопа планина, в сърцето на Свещения лес на бесите. Очаквах някакъв глиган. До тук ме бе довела мисията ми. Какво всъщност правех тук? Откакто бяхме тръгнали да преследваме Нефертари, не бях спал спокойно. Колкото пъти вечер затворех очи, си представях мъртвата египтянка и цялото ми тяло се разтърсваше от мощен спазъм, който ме разсънваше. Сега за пръв път се унесох дълбоко и все едно потънах в подземния свят. Сетих се, че ако Родопа е най-древната земя, Свещеният лес сигурно е раят. Може би тук са скитали първите хора - Адам и Ева. Дали тук не беше живяла и Лилит? Дали дървото, под което бях седнал, не е прадревно и под него не беше ходил сам Бог?
Силен шум ме накара да подскоча. Отворих клепачи, силна светлина ме „удари” в очите. Не можех да разбера какво се случва и къде съм. Опитах се да се надигна, но мускулите на краката ми се бяха отпуснали и едва се изправих под тежестта на ризницата. Погледнах през полянката. Там един гъст храст се раздвижи. Скоро всичко ми се изясни. Намирах се в Свещения лес на бесите, участвах в лов на глигани и бях заспал.
От другата страна на полянката се чу сухото пращене на пречупени, явно доста дебели, клони. Скоро гъстите листа на храсталака се разтвориха и на полянката се появи огромен глиган. Различавах добре голямото животно с черна лъскава четина. На фона на козината му, белите, дълги, застрашително стърчащи бивни, се виждаха още по-добре.
В този момент на поляната от другата страна се появи Таис. Тя беше облечена в лек прозрачен хитон. Таис беше като великолепната Артемида. В ръката си тя беше взела някакъв гладиус, който страшно контрастираше със слабичката й ръка. Огромният глиган душеше въздуха и като че се предпазваше от някаква скрита опасност в шубрака пред него. Таис, като някаква небесна нимфа, се носеше към огромния черен звяр. Наблюдавах всичко това като омагьосан. Душата ми бе изтръпнала. Вече знаех какво ще се случи, ако глиганът надуши Таис. Представях си я смазана и стъпкана от копитата на тежкото животно, разкъсана от огромните остри бивни.
Атинянката се носеше като някакво привидение, като горски дух или нимфа. Тя като че летеше над полянката, която бях наблюдавал преди да заспя. Огледах се, въобще не знаех къде Сатрис беше разположил останалите ловци. Дали не ни беше наредил всички около тази полянка?
Това животно, което виждах за пръв път, беше ниско, но много мощно, с огромен, неподвижен врат, който преминаваше в мощна, плоска глава, завършваща с бивни и зурла. Вратът на глигана беше наистина много впечатляващ, но беше неподвижен. Той пречеше на животното да погледне назад. За да го направи, то трябваше да се обърне цялото, а това със сигурност ограничаваше движенията му. Таис явно беше виждала глиган и сигурно беше ловувала такова животно, защото, тичайки така зад гърба на глигана, тя се възползваше от този малък негов недостатък.
Виждах как Таис се приближаваше към черния четинест звяр. Трябваше да направя нещо, за да предпазя златокосата богиня. Бавно тръгнах към животното. Опитвах да се приближа внимателно и тихо. В едната си ръка държах щита и се криех зад него. Той ми пречеше да бързам, но аз и не бързах. За мен беше по-важно да бъда тих. Не исках шум, издаден от мен, да накара звяра да се обърне срещу Таис. Въпреки това се опитвах да се приближа колкото се може по-близо до атинянката. През цялото време наблюдавах танца-тичане на хетерата. Тя се движеше наистина все едно танцуваше. По някое време разветият хитон на атинянката се приближи съвсем до глигана. Той все още душеше въздуха с насочена към гората зурла. Без да спира, атинянката скочи. По-скоро тя политна напред. Скокът й беше висок. Всичко стана толкова бързо, че успях само да затая дъх. Както беше във въздуха, хетерата изсвири остро с уста. Животното реагира все едно е шибнато с дебела тояга по задницата. То изквича, подскочи високо във въздуха и се обърна настрани. Животното беше изненадано. Таис, както си летеше, а след нея се развяваше хитонът й, насочи своя удар право в мощната плешка на звяра. Мечът на атинянката проникна дълбоко в страната на глигана. Ударът обаче, а и масата на жрицата, не бяха достатъчни. Глиганът изквича и тръгна напред. Ръката на хетерата се огъна. Таис беше в смъртна опасност. Натрапчивото видение за стъпканата хетера съвсем скоро щеше да се сбъдне.