Вече нямаше смисъл да се бавя и да бъда тих. Направих няколко мощни скока като тигър напред. В момента аз бях единственият шанс на Таис да остане жива. Глиганът подскочи и видях как хетерата политна във въздуха и се приземи тежко на земята, превъртайки се няколко пъти. С бързо движение глиганът се обърна към падналата Таис. След миг се оказах пред дивия звяр. Макар все още със стърчащ от плешката си меч, той бе навел глава и бе насочил удара си към безпомощно проснатото на земята тяло на хетерата.
Скочих с едно последно отчаяно усилие. Щитът ми застана точно пред белите бивни, които сухо изтракаха в него. Не успях да удържа обаче на натиска и удара на силното животно. То беше толкова мощно, че направо ме вдигна във въздуха. Отлетях и със сила паднах върху Таис. Усетих как ударих хетерата, но пък така спасих себе си от тежкия удар. Веднага скочих на крака. Знаех, че не съм спрял глигана, а само за миг бях неутрализирал неговата атака.
Дивото животно отново се готвеше за нападение. То беше свело глава. При удара бях изпуснал своя щит. Вече не можех да разчитам на защита. Веднага извадих двата меча. Развъртях ги, като че да ги събудя. Мечовете изсвистяха и привлякоха вниманието на звяра към мен. Той ме нападна. Тъй като беше силен, но много инертен, пъргаво отскочих настрани и започнах да пробождам тялото на животното. То атакува пак и пак, но аз всеки път съумявах да избегна неговите атаки и да нанеса няколко удара в тялото му. Силно животно беше този глиган, като че някаква свръхсила го държеше отвътре. Кървава пяна изби по зурлата му. Той обаче всеки път навеждаше глава и атакуваше отново и отново. Глиганът сякаш осъзнаваше, че това тук е неговата гора и щеше да я брани до смърт. Виждах малките очички на животното, не можех да разбера дали то осъзнаваше, че битката, в която участва, е неравна и че аз ще го победя. Аз разбирах, че бързината и пъргавостта са моето предимство пред грубата, първична сила на звяра. Можех ли да използвам това си прозрение и при предстоящата гладиаторска битка?
При едно поредно нападение скочих високо във въздуха. Този път не се отместих от пътя на звяра, а скочих право нагоре. След това обърнах остриетата на двата меча надолу и като се приземявах, прободох двете плешки на животното право отгоре. Натиснах удара с тежестта на цялото си тяло. Животното изсумтя тежко. Аз бях седнал върху кървавия му гръб. То беше стъписано, явно не разбираше какво се случва с него и не можеше да се усети къде съм и откъде бе дошъл този фатален удар. Въпреки това животното не искаше да се разделя с живота. Седейки върху кървавия гръб на звяра, разбрах, че бях забил толкова дълбоко двете остриета, че не можех повече да ги извадя. И в този момент разбрах какво трябваше да правя. Всъщност аз нямах друг избор. Като малък бях тренирал силата на удара си с ръка, така че с един удар само да мога да убия животно. Нашите колобри, за да не прекъсват орендата, умъртвяваха жертвените животни с удар с ръка и се опитваха да направят това с един удар само. След това отново без острие разкъсваха жертвеното животно. Години наред бях тренирал този шамански или колобърски удар. С него трябваше да мога да убия кон или куче. Конят беше голямо животно и изискваше огромна сила, а кучето беше много жилаво и също трудно се разделяше с живота си. Сега се сетих за този удар. Повдигнах юмрук и го стоварих върху дебелия череп на глигана. Животното не трепна. Отново събрах сили и нанесох удар в здравото, плоско чело на звяра. Пак нищо не стана. Това животно беше много издръжливо. Събрах всичките си сили. Не можех да повярвам, че ударите ми не оказваха никакво влияние на стоящия звяр. Отново нанесох удар. Или животното беше някакъв митичен звяр, или моите удари бяха загубили силата си. От много време не бях тренирал този удар и сега се разгневих на себе си. Заклех се, ако остана жив, отново да се заема с тренирането му. Какво по-първо обаче да правя? Да спасявам Нефертари ли, да се готвя за битката срещу Пинас или да тренирам шаманския си удар?