Отново стиснах юмрук и с всичката сила, на която бях способен, го стоварих в главата на звяра. Този път той се разтърси, потрепери, ударът ми като че прекърши гръбнака на тежкото животно и то рухна под тежестта ми.
Седях така върху грубия четинест гръб на звяра, Таис се беше съвзела от удара и се изправи. В олюляваща походка тя се приближи към мен. Извади меча си от плешката на животното, аз направих същото, след това с всичка сила прободох животното в гърдите, там където трябваше да се намира неговото сърце. Таис, заедно с мен, също заби своят меч там. Животното бе много силно, то изпъшка някак с досада.
Двамата с Таис стояхме пред тялото на умиращия глиган. От него все още течеше гъста, лепкава, топла кръв и се съсирваше по четината му. Мечовете ми бяха целите оплескани в кръвта на свещеното животно. Ръцете ми все още не бяха заздравели напълно и усещах как през нацепената ми кожа моята кръв и тази на звяра се сляха. Кръвта обаче подейства като мехлем и намали болката в дланите ми.
Така останахме още няколко мига, когато някакъв далечен шум се появи в гората до нас. Ако можех да съдя по шума, който вдигаше съществото, движещо се там, това беше някакъв огромен звяр. Скоро на поляната изскочиха няколко глигана. Зверовете бяха толкова уплашени, че ни събориха на земята. Всъщност не можех да твърдя какво стана с Таис, но аз скоро се оказах там. Това бяха женски свини. Те ме тъпчеха и с огромна ярост се опитваха да ме убият. Мечовете станаха безполезни за мен. От земята с тях не можех да направя почти нищо. В този момент ме спаси ризницата. Чувах металното дрънчене на бивните по халките на великолепната ми ризница. Тя като че омекотяваше ударите от копитата на женските глигани и поемаше силата им, като пречеше острите им върхове да разпорят плътта ми.
Скоро глиганите се разредиха. В този момент видях Сиджими, който водеше свирепа битка с тях, Сатрис му помагаше и така те ме спасяваха. Свинете намалиха атаките си срещу мен и аз успях бавно да се изправя на крака. В този момент видях, че и Таис бе просната на земята. Изтръпнах. Жива ли беше? Тръгнах към нея, без да обръщам внимание на околната битка. За миг като че се бях изключил от нея. Бавно се приближавах към стъпканото тяло на хетерата. Аз бях имал късмета да бъда защитен от великолепната персийска ризница, Таис обаче беше облечена в съвсем лека ловна дреха. Тя не беше имала моя късмет.
В този момент видях една сянка, която мина покрай мен. Това беше глиган, той беше по-голям от първия, който бяхме убили двамата с нея. Животното се бе засилило към стъпканата Таис и явно имаше намерение да я доубие, ако вече не беше мъртва. Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя едно последно усилие, за да спася жрицата. Какво? Животното беше минало покрай мен и не ме беше нападнало, неговата цел беше жрицата. Грубата мъжка сила, олицетворявана от тези силни животни, скоро щеше да победи крехката, красива богиня, просната на земята.
Глиганът като че осъзнаваше, че Таис е жена и търсеше именно нея. Нищо не можех да направя. Ако животното се движеше срещу мен, щях да забия двата си меча в огромния му, извит като дъга, гръб. То обаче тичаше пред мен. Сега животът на Таис зависеше от това кой ще бъде по-бърз. Смъртта, представлявана от глигана - черна, бърза и хищна, се приближаваше към нея. Виждах сивата четина на огромното животно, която на гърба бе настръхнала и го караше да изглежда още по-голям и заплашителен. Дори отзад виждах разпенената слюнка, която животното пръскаше наляво и надясно. Сега трябваше да съм по-бърз. Изстрелях се напред с мощен скок. Едва докопах задния крак на глигана. Той се изненада, опита се да отскочи встрани, за да се предпази от мен, но аз го стисках с всичка сила за задния крак. Ръцете ме боляха толкова много, че не знаех с каква сила стискам крака на свещеното животно. Този миг на спиране ми бе достатъчен. Стиснах задното ходило на глигана още по-силно. За миг забравих къде се намирам и какво става с мен. Оставаше ми само едно, да стискам крака. Сега всичко друго бе загубило смисъл. Пуснах и втория меч на земята. Стисках крака на бясно мятащото се животно и се набрах на колене. В тази битка не можеше да има два изхода. Или глиганът щеше да се предаде, или аз и Таис щяхме да умрем. Като стисках крака на глигана, изправих се бавно, а след това го вдигнах във въздуха. Животното беше огромно и много тежко, но аз не усещах това. Стисках глигана и крещях. Викът ми беше толкова силен, че сигурно щеше да разбуди цялата гора. Усилието ми бе прекомерно. Животното бе много тежко, но в същото време слабо. То се мяташе в ръцете ми. В мен се събуди някакъв стар спомен, това вече го бях виждал някъде. Къде? Добре че в този момент Сатрис и Сиджими се нахвърлиха върху него. В този момент се сетих. Така правеше Баяр с жертвените овни. Той ги пробождаше с мечовете си и ги вдигаше във въздуха, а стичащата се от тях кръв обливаше лицето му. Овните бяха тежки, но глиганът беше още по-тежък.