Сатрис и Сиджими продължаваха да нанасят удари по бясно мятащото се животно. Мина време преди то да се отпусне. Бях изнемощял. Двамата се опитаха да ми помогнат да отпусна крака на животното. Аз стоях като зашеметен и продължавах да го стискам и така да държа звяра във въздуха. Ръцете ми се бяха сковали в предсмъртна хватка и сам не можех да разкъсам този хват.
С усилие пуснах животното и веднага взех двата си меча от земята. Тялото на умиращото животно още потреперваше. Глиганите бяха много силни и много трудно се разделяха с живота си. Приближих се до него и с двоен удар на двата меча спрях сърцето му. Животното продължаваше да приритва, но вече беше мъртво и не можеше да се върне в този свят.
Отидох до Таис. Атинянката лежеше на земята. Беше много наранена, но жива. Макар и изтощен, поех в ръце лекото тяло на жрицата и я понесох. Като ме видя, Сиджими веднага скочи и взе от мен хетерата и я отнесе до пътя, по който бяхме дошли до тук. В този момент се огледах и видях труповете, осеяли поляната.
- Това беше най-големият лов, провеждан в тази гора - каза Сатрис. - Този, сивият, е най-големият глиган, за когото съм чувал. Той като че е въплъщение на самия Дионисий.
- Успешен ли е ловът, след като не го убих аз? - попитах аз.
- Какво говориш, Виктор! Това е най-големият лов! Ако другите хора, посещавали това място, са били владетели, ловът показва, че ти си най-великият сред тях! Ти може би ще станеш първият владетел сред владетелите! Знам, че ти звучи невероятно, но аз така смятам! Знам, че сега не си никакъв, но някой ден това може би ще стане!
- Ти не си предсказател, за да ми кажеш това - отвърнах аз. - Искам да ме заведеш в храма! Там искам да говоря с хората, които предсказват!
Сатрис разбра, че си бе позволил много, като бе тълкувал лова като някаква поличба. Той се наведе леко и се оттегли. След това насякохме телата на глиганите. Взехме няколко сочни бута, а тези на сивия глиган - водача, направо сложихме върху огъня, който Теодора, Олджибай и Бероес бяха запалили. Таис, а и ние бяхме много мръсни, целите в кал и кръв. След като се погрижихме за месото и оставихме Бероес и Теодора да пекат бутовете на сивия глиган, Сатрис ни заведе до един водопад, който се намираше навътре в свещения лес, близо до полянката, където се бе провел ловът на глигани. Изкъпахме се в ледената, освежаваща вода. С удоволствие отмих мръсотията от себе си. Изпрах дрехите си. След това помогнах на Олджибай, който беше пренесъл Таис, и я изкъпахме.
Когато се върнахме до огъня, облякохме сухи и топли дрехи. След това почистих мечовете си, ризницата ми беше в окаяно състояние. Бях я измил на водопада, но халкичките й на много места бяха сплескани. Това ме беше спасило и предпазило от режещите, дълги по едно ходило, бивни на глиганите.
След това хапнахме. Бях много уморен. Тази вечер легнах рано и заспах. На другата сутрин Таис беше много по-добре. Почти през цялата нощ Бероес се бе грижил за нея и беше налагал ударените й места с вълшебните си настойки. Тук, в Родопа планина, той беше открил почти всички билки, които бе поискал. Сатрис, Теодора и той бяха обикаляли поляните и сега Таис беше много по-добре, въпреки това тя не можеше да язди. В този ден останахме на място. Жрицата яде от глиганската плешка, после поиска да се разходим. През вечерта, нахранен от печеното глиганско месо, бях спал много добре. Поддържах крехката талия на хетерата и така се разхождахме из прекрасната планина.
От вчерашния лов насам Сатрис се отнасяше особено почтително с мен. Той наистина беше решил, че съм велик владетел.
На другия ден малката ни група тръгна отново на път. Заради Таис или защото наближавахме прорицалището, се движехме все по-бавно и внимателно. Сатрис като че ли ходеше по някакви следи, но не оставени от животни или хора, или твар някаква по земята, а белези, поличби изпратени му от Бог. Движехме се в една стръмна клисура, по една пресъхнала река. Конете се измъчваха по облите камъни, станали толкова гладки от водата мила, ги с хилядолетия. За да не изкълчат животните краката си и да не паднат, ние бяхме слезли от гърбовете им. Беше ранно утро, над земята се стелеше лека мъгла, която придаваше магически вид на цялата планина, но в същото време беше студена и ни караше да потръпваме. Околните върхове се извиваха и изплуваха от мъглата, все едно някакви огромни прадревни змейове са застинали в битка или в някаква тяхна си игра, преплели телата си.