Мъжът седеше срещу мен. Той беше зяпнал от учудване.
- Ти! Ти!... - стъписано каза той. - Кой си ти?! Откъде знаеш толкова за нашия Спасител?! Аз мислех, че си маг?!
Съжалих. Мъжът не знаеше кой съм, а като бях заговорил, се бях издал. Явно от глада главата ми се бе размътила.
Мъжът си тръгна потресен. Той тътрузеше краката си по каменния под и си мърмореше нещо под нос.
Не знам колко, но според мен още няколко дни бях оставен гладен в подземието. Гърчех се от глад и умирах всеки път, в който дойдех в съзнание. По някое време се опитах да заловя някой плъх и да го изям. Пиех от водата, която се събираше в чашата, но тя ми беше недостатъчна. Събирах от нечистотиите на пода и ги ядях, понякога те бяха толкова гадни, че повръщах, но после пак го събирах и отново го поставях в устата си.
Мина много време преди същият онзи мъж да донесе нещо като копаня. В нея имаше храна. По-скоро помия от тази, с която хранят прасетата.
- Ето, да разбереш, че съм милосърден - каза мъжът. - Сега ще се покаеш ли? Ще приемеш ли Христос в сърцето си?
Бързо допълзях до копанята с помия. Натопих лицето си в отвратително миришещия на прокиснало бълвоч и започнах да лоча. Бях истинско животно, свиня. Не се срамувах, това беше храна. Щом прасета могат да я ядат, значи можех и аз. Лочех и жадно поглъщах това, което беше в копанята. Скоро остра болка сряза корема ми. Задушавах се, давех се, но продължавах да лоча. След това нищо не помня. Мъжът говореше нещо, после крещеше да съм приемел Христос в сърцето си. Обвиняваше ме, че съм го излъгал. Не ме интересуваше. Не изпитвах нито благодарност, нито съвестта ми можеше да се събуди. Коремът ми дотолкова се бе издул, че заплашваше да се пръсне. Той беше станал твърд и много ме болеше. Изтеглих се назад в тъмното. Легнах по гръб на студения под и това ми донесе облекчение. Бавно допълзях и жадно, с треперещи ръце, изпих водата от чашата. След това се замислих дали да отговоря на параболана. Предният път се бях издал и сега не исках да повтарям тази грешка. Дали параболанът беше разбрал това? Реших да мълча и така направих. Мъжът със зурлата вместо лице скоро разбра, че няма смисъл да ми говори и си тръгна.
В следващия момент лежах и бях щастлив. Коремът ме боля дълго време, но пък се чувствах много по-добре.
По някое време, както си лежах и чух далечен шум, отворих очи и отново видях онова магическо видение. Беше Теодора. Бавно станах. Теодора ми беше донесла вода и храна. Благодарих й горещо. Жената ме наблюдаваше как се храня и как наливам вода от стомната в чашата и после отпивам. Притеснявах се от това как изглеждам и затова се бях изтеглил назад, за да не ме вижда. Когато вдигнах очи, за да видя красивото й лице, там видях сълзи. Чак сега си дадох сметка, че може би изглеждах наистина жалко.
- Не се притеснявай! - казах аз.
- Няма - каза Теодора.
- Знам, че изглеждам жалко, но не се лъжи. Много хора се лъжат, като вярват на това, което виждат в момента. Това е нещо мимолетно, реалността не е само в настоящето. Ето, сега аз изглеждам жалко, но това не означава, че съм загубил своята чест. Утре, ако извоювам свободата си, мога да стана отново воин и да всявам ужас в своите врагове. Аз съм преживял много такива моменти в своя живот, затова враговете ми тръпнат, когато ме видят в битка срещу тях. Не плачи, мила! Големите воини и истинските хора не живеят само в настоящето, те носят със себе си и своето минало. Като ги погледнеш, в тях ще видиш и бъдещето. Погледни ме! Гледай само очите ми! Всичко останало е илюзия. То се променя. Днес ти се струвам жалък, утре ще ти изглеждам страховит, а друг ден ще бъда красив. Всичко останало е подвластно на душата и духа ми, а тях можеш да видиш само в очите ми. Мръсната ми коса и лице и миризмата, всичко това е настояще, но то е мимолетно. Бъдещето и миналото са в душата ми, а за да видиш там, трябва да ме гледаш в очите. Гледай ме тук! - като казах това, посочих с пръст към очите си. Жената с великолепна огнена коса го направи. Тогава аз й казах: - Ти трябва да обичаш мен, но цялото ми същество, не само настоящето. Хората, които обичат настоящето, се харесват, докато са млади и запазени. Когато обаче започнат да остаряват, когато се променят, напълнеят или им се появят бръчки, спират да обичат. Ако обичаш всички същности на човека, ти харесваш и обичаш неговата душа, а тя не се променя. И когато човекът остарява, ти ще го обичаш по същия начин, както когато е бил млад.
- Разбирам! - просто каза Теодора и избърса сълзите от очите си.