Тази вечер в килията беше мъчително. Мятах се насън. Чувствах се уловен. Сънувах кошмари. Бях свалил въоръжението си и ми беше по-леко. „Свинята” ми беше донесъл храна и аз я изядох, колкото и да ме беше гнус.
На сутринта се събудих сам. Облякох персийската си ризница. Отгоре пристегнах екипировката на Фиробс. Отново бях трак ди махейрос. Бях доволен и готов за битка, но какво щях да правя, когато изляза на арената? Бяхме останали четирима. Не исках да се изправя срещу никого от тях. Не желаех да убия ранения в хълбока Сиджими, когото познавах от дете, не исках да се изправя и срещу Олджибай, особено след като знаех, че той ще се пожертва заради мен. Може би най-добре беше да се срещна с Пинас, срещу него поне щях да знам, че трябва да се бия и да заслужа правото да живея поне още един ден. В мен обаче все повече се загнездваше съмнение. Бях ли готов да победя Пинас? Бях видял с какво майсторство и лекота той се бе справил с Елифс. Изпитвах съмнение дали аз съм по-добър воин от лекия гладиатор. Въображението ми все пак щеше да бъде предимство. Пинас обаче беше победил самия Фиробс, бях ли по-добър от моя учител? Не знаех. Готвех се за битката и правех това само заради Пинас. Ако аз се изправех срещу Пинас, това означаваше Сиджими да се бие с Олджибай. Какво щяха да правят двамата? Не знаех. Не можех да мисля и за това.
Когато мъжете дойдоха да ме изведат, се молех да ми се падне да се бия с Пинас. „Свинята” ме изведе на арената и чак там ми връчи колана с двата меча. Препасах ги отгоре. В този момент на арената изведоха Олджибай. Приближих се до него.
- Твой, какво става? Добре? - попита ме Олджибай, докато го прегръщах.
- Забранявам ти да се предаваш, ако се изправим двамата един срещу друг! - казах аз и усетих как брадичката ми се разтрепери. В този момент погледнах очите на монголеца и там видях непреклонност. Той беше взел това решение и аз не можех по никакъв начин да го променя.
След малко на арената изведоха Сиджими, двамата се приближихме до него.
- Добре ли си, Сиджими? - попитах го аз на тюркски. Тюркът се усмихна. Личеше си, че му е приятно да чуе родната си реч тук, толкова далеч от степта и в толкова критична ситуация.
- Какво става, Авитохол? - тихо прошепна той. - Къде се оказахме?! Какво правим тук?! Чувствам се много зле! Не знам какво да правя!
- Знам, Сиджими. Не се отчайвай, Тангра ни е приготвил това изпитание! Бог сигурно иска да ни каже нещо или да ни кали! Не бива да губим вяра! - за да го зарадвам, казах: - Ти си Дулче!
- Тенгри може би иска да ни няма. Аз не се отчайвам, но си спомних, че те познавам от дете. Колко хубаво беше там сред степта! Колко уважавах учителя ни Баяр! Това бяха прекрасни времена, защо ги преживяхме, може би, за да умрем тук, пред погледа на тази нечиста тълпа? Да умрем пред тези страхливци, които не посмяха да се борят за свободата си? Нима тази участ е предопределил Тенгри за нас?
- Тенгри, наш бог. Тенгри умен бог! - каза Олджибай, като се намеси в разговора ни. Аз много добре разбирах Сиджими. Тъй като бяхме останали и тримата, знаех, че скоро двама от нас трябваше да се изправят в битка един срещу друг. Не исках това да се случи на мен.
- От всички битки досега, живи останаха четирима бойци - извиси глас говорителят. - Те трябва да се изправят един срещу друг. Този, който оцелее, ще бъде пребит тук, направо на арената, с камъни. Оставащите бойци са: Пинас - най-великият гладиатор. - Тълпата изрева. Всички държаха за гладиатора. Той в края на краищата, дори да не беше от Филипопол, представяше тяхната култура и им беше най-близък.
- Пинас е секутор и е най-добрият жив гладиатор в света!
Дадох си сметка какво лицемерие и подигравка имаше в думите на говорещия. Те бяха направили така, че всъщност Пинас да бъде последният истински гладиатор, а сега му се подиграваха, като го наричаха „най-добрият жив гладиатор”. Пинас не реагира по никакъв начин на думите. Той като че ли не ги чуваше. Те все едно не се отнасяла за него. Пинас се държеше така все едно не бе сред нас, а душата му се рееше някъде в небето, където общуваше със своя Бог. Той не беше тук, сред тази тълпа и не се влияеше от думите, обидите на тези хора, които очевидно презираше.
Спомних си колко много бях мразил и се бях страхувал от секутора. Преди тези последни дни, аз го бях ненавиждал. Бях го смятал за лош, за Злото. Това обаче ми напомни за Грот. Спомних си как веднъж бях разказвал на дядо ми, че Грот е Злото. Тогава старият шаман успя да ме накара да прогледна и да разбера, че Грот всъщност беше воин и с нищо не бе по-лош от Баяр. Тогава се бях възмутил много от тези думи на стареца. По-късно ги бях разбрал. Сега гледах Пинас и осъзнавах, че той е благороден воин с чувство за чест. Пинас беше като Грот - воин. Той беше чист и добър. В това ме убеждаваха последните му дни. Гладиаторът все едно не живееше в този свят, а се бе оттеглил в някакъв живот-молитва-медитация. Не можех да не изпитам съчувствие и възхищение пред достойнството, с което последният гладиатор посрещаше участта си.