Погледнах към Керка. Нейното лице се бе изчервило.
- Това е Атила, а това Бледа - прошепнах аз, като се наведох към нея и усетих топлината и аромата на кожата й. Колко опияняващо миришеше Керка!
Тя също се наведе към мен, не само за да не я чуят хората. В кръчмата и без това беше толкова шумно, че никой не можеше да разбере какво си говорим. Червенокосата жена се наведе към мен, за да прикрие лицето си, макар че така, с превързана коса и с тези легионерски дрехи, никой не можеше да я познае. Аз обаче не се оплаквах, грубата кожа на лицето ми усети топлината от бузата на Керка. Двамата бяхме толкова близо, че изпитах привличане към нея и поисках да докосна устните си до нейните. Не посмях, разбира се. Керка ме възприемаше по скоро като приятел, тя беше забравила, че точно аз съм виновникът да я разкрият и се отнасяше добре към мен.
- Да, това са Атила и Бледа, а срещу тях са застанали Скот - ковчежникът на Руа, а срещу него е Есла - един от най-умните мъже сред хуните; именно него Руа изпраща винаги при пратеничества.
На масата седеше още един мъж. Той беше възрастен, с бяла коса и дълга бяла брада, както я носеха ромеите. Мъжът беше облечен в бяла туника и приличаше на ромей.
- Кой е този? - попитах аз.
- Не знам - учудено ми отвърна Керка.
В този момент нашият разговор беше прекъснат. Там пред нас се случи нещо. Няколко легионера, изнервени от това, че хуните не им обръщаха внимание, се опитаха да се саморазправят с тях. В следващия момент видях колко добри и бързи бяха двамата братя. Те се сбиха с юмруци с легионерите. Атила имаше великолепна техника, той риташе и удряше силно с юмрук, бореше се и хвърляше върху пода и масите прииждащите легионери.
Скоро кръчмата се превърна във вихрушка от летящи насам - натам тела. Атила и Бледа се биеха сами. Останалите хуни не се намесиха. Много добре знаех защо не се намесват. Те се притесняваха, че ако се включат, това може да се изтълкува, че смятат водачите си за слаби, а и двамата братя и без това се справяха великолепно. Скоро свадата приключи така, както бе започнала. Натръшканите легионери се изправиха и отново седнаха около масите си, където продължиха да пият. Те се бяха успокоили. Бледа се изправи и поздрави всички легионери, същите тези, които допреди малко бе разхвърлял наляво-надясно. Мъжете приеха виното и бирата и благодариха. Скоро отнякъде се появи някакъв шут. Той започна да весели кръчмата, но най-вече масата на хуните.
- Това е любимият шут на Бледа - Зеркон - каза Керка. - Атила го мрази.
- Той е негър - казах учуден аз. Вече бях виждал черни хора, които идваха от Африка. В Египет те бяха най-много, но можеха да се срещнат и в Константинопол, и в другите по-големи градове на Империята.
- Трябва да се измъкнем незабележимо - каза Кодиса. - Атила ме мрази, ако ме разпознае, с мен е свършено.
- Нали ти каза, че си го побеждавал? - опитах се да си спомня аз.
- Не, по скоро бяхме равностойни - отвърна Кодиса и се усмихна. Явно исавърът малко бе преувеличил, но не казах нищо, а само се усмихнах.
В този момент погледнах към Олджибай. Монголецът ме наблюдаваше, а в очите му имаше див блясък. Той гледаше ту мен, ту Атила. Веднага разбрах какво ставаше. Олджибай беше изумен. Гледах го безизразно. Какво да направя, за да го успокоя? Какво да кажа? Дали Олджибай се досещаше, че през цялото време съм го лъгал? Дали ако разбереше, щеше да ми прости някога?
Извърнах поглед. Нямах сили повече да гледам монголеца. Добре че останалите скоро решиха да си тръгнем от кръчмата.
Скоро шестимата се прибрахме в лагера. Там ни пресрещна Маркиан.
- Чух, че е станало нещо с хунската делегация, кажете ми какво! Кодиса и ти, Керка, вие ги познавате добре. Кои бяха и какво стана?
- Там бяха Бледа и Атила - престолонаследниците - каза Кодиса.
- Знам за тях.
- С тях бяха Есла - дипломатът на Руа, и неговият ковчежник - Скот.
- Да! Това ли бяха?
- Имаше още един мъж - бавно каза Кодиса.
Маркиан се обърна и повика Аспар. Скоро мъжът с голямата глава излезе от палатката.