Несторий обаче се намира в Константинопол. Ще го призова утре и ще се срещнете тук при мен, за да се уверя, че вие сте истинско пратеничество от Персия. Чух, че не носите никакви подаръци със себе си.
- Така е, Ваше величество.
Като се усмихваше, така че не можех да разбера на шега ли говори, или наистина, императорът каза:
- Това мога да приема като обида.
Тъй като не исках да скарвам двете най-силни империи в света, разпалено заобяснявах, че не бива липсата на подарък да се разглежда по този начин. Теодосий все така леко и загадъчно се усмихваше. Не можех да разбера какво означаваше тази „тънка” усмивка. Дали императорът ни подозираше, или направо се досещаше, че сме измамници? Дали нямаше да ни пусне само за да се увери в намеренията ни? Не знаех.
В този момент погледнах към Маркиан. Струваше ми се, че императорът се готви да ни отпрати. Сетих се за наглата кражба на мечовете си и се изпълних с възмущение. Знаех, че не биваше да го правя, но на света нямаше сила, която да ме спре.
- Ваше величество, може ли да поставя един въпрос пред вас - казах аз. Виждах изумения поглед на Марпалий, който се чудеше какво да прави. Императорът обаче беше чул думите ми и кимна.
- Кажете, посланик!
- Вчера един от вашите преториански командири ни арестува, а след това, без никакво право и причина, ми отне оръжията. Тези два меча са древни оръжия, принадлежали на моя род от поколения - лъжех най-безсрамно. - Може ли Ваше величество да нареди на крадеца да ми върне оръжията?
- Кой е този човек? - мрачно погледна към мен Теодосий. Явно намекът, че сред преторианците му има крадец, изречен от устата на чужд посланик, не му хареса. Той беше гневен не само на този, който бе откраднал, но и на мен, защото си позволявах да нарека преториански командир „крадец”. - Знаете ли името на този човек? - отново попита императорът.
- Да, знам го, Ваше величество!
- Кажи го тогава и аз ще го призова утре тук!
- Няма нужда, Ваше величество. Той сега е тук и се намира в тази зала.
- Какво?! - изуми се Теодосий и се навдигна от трона. Той беше толкова развълнуван, че щеше да изпусне кожената торбичка, която държеше в ръката си. - Искаш да кажеш, че той е сред най-приближените ми?
- Да, Ваше величество - реших да атакувам. - Той се нарича Маркиан и в момента се намира до генерал Аспар - като казах това, насочих погледа си обвинително към огромния гвардейски командир. Маркиан стоеше като изсечен и не помръдваше. Погледите на всички в залата бяха насочени към него.
- Притор - едва не се задави императорът, - това вярно ли е?
- Съвсем не е вярно, Ваше величество - остро като войник отвърна Маркиан. - Съвсем не е вярно!
- Мечовете дори в този момент са у него - прекъснах го аз.
Това не се хареса на хората в залата и те се разшумяха. Бях обзет от такъв гняв, че бях нарушил етикецията в двора. Сега разговаряха императорът и негов командир, никой нямаше право да прекъсва този разговор; Бероес хвана лакътя ми и ме стисна силно. Вече бях сторил всичко, което можех, сега трябваше да мълча.
- У вас ли са оръжията? - попита отново императорът.
- У мен са - отвърна Маркиан и аз видях съжалението му.
Той разбираше, че е разкрит, сигурно вече бе проумял, че нямаше да може да задържи великолепните оръжия за себе си.
- Дай ми ги! - каза Теодосий. - Искам да видя за какво щеше да избухне международен скандал!
С наведена глава Маркиан се приближи до императора, откачи каниите на двата меча и ги подаде на Теодосий.
Императорът постави кожената торбичка на широката облегалка на престола и пое мечовете, извади ги от каниите и стон на възхита се отдели от гърлото му. Великолепните остриета, излъскани до блясък, оживяха в ръцете му. Светлинки пробягваха по прозрачните като стъклени остриета.
- Какво е това!?! - императорът не успя да стърпи изумлението си. Стон на възхита се носеше из цялата зала. Чувствах възхищението и почудата на всички хора, пред погледа на които императорът раздвижи мечовете. - Те са съвършени! - като омагьосан говореше Теодосий и продължаваше да движи двата меча. Той го правеше плавно все едно плуваше, а мечовете бяха криле и пореха въздуха или перки на риба, които разсичаха водата. - Все едно се движат сами. Колко са леки и хищни! Какви са тези оръжия? Откъде са?
Въпросите явно бяха отправени към мен. Не можех да кажа истината, защото това означаваше веднага да се разделя с тях завинаги.
- Единият го изкова един ковач в Индия, казваше се Ковендра - отговорих аз. Осъзнах, че сам се бях объркал в лъжите си, защото само преди малко бях казал, че принадлежат в рода ни от поколения. Императорът обаче беше толкова обсебен от оръжията и така отнесен, че не обърна внимание на това. Знаех, че в момента той изпитваше прилив на оренда. Дали мечовете не бяха предназначени за него? Тази мисъл накара сърцето ми да се свие. Можеше ли Теодосий да ги задържи? Бях сигурен, че би го направил, ако знаеше, че в ръката си държи най-легендарния меч на света - мечът на бога на войната Арес, мечът принадлежал на Ахил и Александър Велики. Този меч, който даваше право на владетеля, който го носи, да властва над света. Това би изкушило Теодосий. Императорът се изправи и със завидна лекота и умение завъртя двата меча. Знаех, че самите оръжия направляваха движенията му. Виждах блясъка в очите на ромея. Той се радваше като малко дете на люлка. В ръцете си държеше най-скъпите играчки на света. Теодосий сигурно се бе упражнявал да върти два меча, защото се справяше много добре. Той се усмихваше и ни гледаше изпитателно, като въртеше мечовете все по-бързо. Стон на възхита се изтръгна от устата на царедворците. „Много е добър! Императорът е бил много добър с мечовете!” - възхищаваха се мъжете и жените. Явно те за пръв път виждаха своя император в тази светлина.