Докато Теодосий говореше, на няколко пъти поисках да възразя и да защитя Шушандук, но вече знаех, че не бива да прекъсвам императора. Освен това, така нищо нямаше да постигна. Когато обаче Теодосий започна да говори за Антиох, видях как върху мрачното лице на Пулхерия се появи сянка. Чак до Персия бе стигнал слухът, че именно тя е отровила Антиох и така си е проправила път към престола. Антиох бил човек посветен на християнството, който в младостта си се бил обрекъл на аскеза и в Сирия срещнал Йоан Златоуст. Така той станал гностик. Пулхерия винаги беше подкрепяла православните християни и държеше на епископите на Александрия. Тя беше убила Антиох, защото той влияел на Теодосий и бил причината Йоан Златоуст да стане патриарх на Константинопол, и така ереста да се засели в престолния град.
Освен Пулхерия и Хризафий се бе изправил на нокти при думите на императора за първия му наставник.
- Посланик Ксеркс, чух, че идвате от Александрия! - каза императорът.
- Да, Ваше величество!
- Да сте чули в Александрия и въобще в Египет за някакъв Атила?
Замръзнах. Гърлото ми пресъхна. Какво искаше да знае Теодосий за мен? Дали подозираше, или знаеше, че ме наричаха Атила? Трябваше ми доста време, преди да намеря сили да отвърна:
- Не, Ваше величество, за никакъв Атила не сме чували.
- Така си и мислех - каза императорът. - Сигурно е някаква грешка.
- За какво става дума, Ваше величество? - попитах аз на свой ред, като много добре осъзнавах, че рискувам, като задържам разговора около името „Атила“. Исках обаче да разбера колкото се може повече, за да се ориентирам.
- Някакъв самозванец се е появил в Египет, или поне така ми казаха моите шпиони там. Не може да е същият Атила - престолонаследникът на хуните, защото той в последно време напада нашите отряди на юг от Карпатите и в Панония. Не мога да разбера какво става, затова изпратих шпиони в Александрия. Затова питах дали вие знаете нещо.
Докато слушах думите на Теодосий, си дадох сметка, че той не подозира, че аз съм този Атила, когото търси. Освен това вече знаех, че е изпратил шпиони в Египет. Ето от кого бе изпратен Евгениус. Ето на кого служеше. Това, че императорът не ме излъга и не премълча, беше добър знак. От одеве се опитвах да преглътна, но гърлото ми беше толкова сухо, че все не успявах.
Докато императорът говореше за Атила, Хризафий на няколко пъти се опита да го възпре. Явно опитният съветник знаеше, че не бива на чужд посланик да се говори за вътрешните дела, но императорът вече бе започнал да говори. Много добре знаех как Яздегерд реагираше, когато от канцеларията излезе някаква вест и достигне до неподходящи уши. Тук в Константинопол беше същото. Въобще двете империи бяха много подобни една на друга и това ми правеше все по-силно впечатление. Явно освен враждата през всичките тези години между тях бяха възникнали и търговски отношения, и обмен на наука и култура.
Без да разбера как, визитата ни при християнския император бе завършила и Марпалий вече ни водеше към един страничен изход. Дали зад нас вече не влизаше следващата делегация? На няколко пъти се обърнах, исках да видя кои са следващите и въобще дали имаше такива, но не успях. Скоро напуснахме обширната тронна зала през една висока арка отстрани. След това се движихме из безкраен лабиринт от коридори. Не внимавах много откъде минаваме, защото мислите ми бяха заети с това, което се бе случило. Опитвах се да си спомня всяха дума, въпрос или отговор от разговора ни с императора. По някое време направих няколко по-бързи крачки и така се изравних с Марпалий.
- Каква беше кожената торбичка, която императорът държеше в ръка? - попитах аз.
- Казва се акакия - просто отвърна Марпалий.
- Какво има в нея?
Очаквах церемониалмайсторът да ми отговори, че това е тайна или да ми каже, че вътре има някаква светиня или скъпоценност. За да я държи императорът в ръката си непрекъснато, докато е на престола, трябваше да бъде нещо ценно. За моя голяма изненада той каза:
- Акакия е кожена торбичка пълна с пръст, нея византийският император винаги държи в лявата си ръка. Тя е знак на смиреност. Пръста показва първоизточника на човека, към която той се връща след смъртта си. Императорът не бива да забравя, че е тленен и не е повече от човек.
Тя има роля, която в Рим играел специален човек, който шепнел в ухото на тамошните императори: „Помни, че си смъртен!”