Докато слушах за акакията, се сетих за кожената торбичка дето висеше на врата ми и в която имаше земя от саракта. В този момент инстинктивно посегнах и я напипах.
- Откъде е тази пръст, специална ли е?
- Не! Най-обикновена пръст. Тя не трябва да е специална и точно това напомня на императора, че е обикновен човек, облечен във власт, и че Бог разполага с живота му.
Двамата с Марпалий продължавахме да ходим рамо до рамо, а аз се замислих за акакията и за торбичката със земята на Тангра. Колко различни бяха двете и като символ, и като роля? Моята торбичка ми напомняше, че съм българин, че съм един от седемте свещени български рода, че съм специален, избран, човек с мисия. В същото време аз бях никой. Освен себе си нямах нищо друго, нямах пари, власт или влияние. Моята торбичка като че компенсираше всичко това. Тя ми даваше сила да се изправям очи в очи с владетелите на Тибет, Индия, Персия, Египет, а сега и на Константинопол и да общувам с тях като с равни. Тя сякаш запълваше празнината на моето нямане. Тя беше това, което запълваше моята незавършеност. Спомних си как Шушандук ми бе рисувала кръгчета и сега аз си се представих като кръгче, в което имаше изрязана кожена торбичка. Затова я носех със себе си. И ако пръстта от саракта завършваше духовната ми същност, излишната кост, тази, която носех в торбичката, завършваше физическата ми същност. Това означаваше, че в душата си имах празнини, а в тялото - излишъци. Не показваше ли това, че съм най-обикновен човек? Не бяха ли всички хора повече материя и излишък от плът и с липса в душата си? Като беше махнал излишната ми кост, Ерлик кан се бе опитал да ме уравновеси. Може би аз сам трябваше да се уравновеся духовно. В този момент разбрах кога ще стане това, мисълта не ми хареса и ме накара да се намръщя. Проумях, че в момента, в който се разделя с кожената торбичка, която виси на врата ми, когато вече нямам потребност от нея, това ще е сигурен знак, че съм се изпълнил духовно. Защото, когато нямам нужда от саракта, това ще означава, че сарактът е в мен, че вече не се нуждая да ме запълва и затваря. Да изхвърля торбичката със земя от саракта - самата мисъл ме накара да посегна отново към торбичката и да я стисна през ризницата си.
Императорът обратно на мен имаше всичко, властваше над огромни територии, над милиони хора. Той беше един от най-богатите и влиятелни хора в света. В същото време акакията се опитваше да го приземи, да го върне на земята, сред хората. Тя беше най-обикновена земя. Неговата акакия имаше роля противоположна на моята торбичка.
Не бях ли аз един комплексиран човек, който чрез нещата, които носи със себе си, се опитва да прикрие незначителността, объркаността и слабостта си? Не бях ли захвърлен с няколко човека в чужда, далечна земя? Не бях ли неудачник, загубил се в своето пътуване? Пътуване ли беше това, или лутане?
Отговорите на тези въпроси не ми харесваха. Наложих си да мисля за нещо друго и скоро попитах Марпалий.
- Кои бяха готите, които ни изпревариха?
- Те вече сигурно са напуснали двореца, съветник. Не се заяждайте с тях! Наистина, персийските посланици са по-високо по ранг, но вие не искахте да влезете при императора. Не забравяйте това! Сега доволен ли сте? - като каза това, предвождащият ни погледна надолу към бойния ми български колан, на който висяха двете прекрасни оръжия.
- Доволен съм! - отвърнах аз. - Но не в това е въпросът. Разкажете ми за остготите!
Марпалий се замисли за миг и каза:
- От столетия от недрата на Азия се зараждат все нови и нови народи и всеки, който добие достатъчна мощ, тръгва на запад, изтласкван от новата вълна на създаващ се още по-силен народ. Преди хуните да залеят тази земя като огромна разрушителна вълна, оттук минаха готите. Всъщност те не минаха съвсем, защото голяма част от тях останаха сред нас и до днес. Те са толкова силни и многобройни, че се разделиха на два народа - остготи и вестготи (източни и западни готи). Римската империя все по-трудно се справя с прииждащите варвари. Отначало сме ги побеждавали с оръжие, но това става все по-трудно и все по-диви и враждебни народи идват след тях. Тогава нашите императори решили да се борят с прииждащите орди чрез силата на цивилизацията и сме започнали да ги просвещаваме, да ги покръстваме и да ги приемаме в земите на нашата империя. Така сме постъпили с вандалите, по-късно и с готите. Днес западните готи - вестготите, живеят в пределите на Западната Римска империя, а източните готи - в Панония. Точно натам са се насочили хуните. Премъдрият ни император Теодосий е решил да направи остготите свои съюзници и да ги противопостави на хуните. Остготите са за предпочитане пред дивите хуни. Тези тримата бяха синовете на остготския крал Арманрих. Този Арманрих приел христовата вяра, но станал последовател на александриеца Арий. Все пак християнин, макар и еретик. Той бил толкова добър воин и така сериозно се отнасял към всичко, с което се заловял, че скоро започнали да го наричат Амалик, което на техния език означава Безупречния. Остготите са много добри воини, те съставят голяма част от нашата армия. Отначало ние сме приемали техните бойни отряди като конфедератни, съюзнически войски, но по-късно те останаха в нашите територии и осигуряват властта на императора. В последните години най-великите ни генерали са готи. Дори преторианската гвардия на императора и войските в самия Константинопол са съставени от готи. Аспар и баща му Ардабир или Ардабирус се водеха готи, макар да се носят слухове, че не е точно така.