Та този Арманрих има трима сина, които днес водят народа на остготите. Това са: Валамир Амалик, Теодомир Амалик и Видимир Амалик.
- Марпалий, вие знаете всичко за тези народи. Можете ли да ми разкажете за народите, минали преди хуните от тук?
- Да, наистина знам всичко - личеше си, че Марпалий е поласкан от думите ми.
- Днес вандалите вече са изтласкани в Северна Африка. Тяхната сила въобще не е намаляла и колкото повече време минава, толкова по-силни стават. Те отново се опитват да мерят ръст с нашия владетел и с императора в Рим.
- Кой е техният владетел? - попитах аз.
- Казва се Гейзерих. Силен, суров и почтен владетел стои начело им.
Вестготите се водят също от силен владетел. Те успяха да се настанят в Галия (днес Франция) и Северна Италия. Техният владетел се казва Теодомир. Това е друг Теодомир, не остготският.
Гепидите днес живеят до саксонските крале, а техен крал е Ардарик.
Марпалий наистина знаеше доста за народите придошли на вълни от изток. Опитвах се да запомня колкото се може повече и скоро вече исках само да ходя и да си повтарям народите и владетелите.
Бях видял трите сина от династията на Безупречните - Амалик. Те бяха истински воини. В главата ми се въртяха някакви отчаяни планове как ще отида при тях и ще ги моля за помощ срещу хуните, за да възстановя България. Не знам дали запомних правилно имената и народите, но бях сигурен, докато се намирах тук, в сърцето на света, трябваше да се опитам да разбера и да запомня колкото се може повече.
Изостанах от Марпалий и скоро се изравних с Таис. Вече бяхме напуснали двореца и се движехме из широките Константинополски улици. Чувствах се уморен, за да се оглеждам. А и късият зимен ден беше към своя край и небето бе започнало да се затулва с мрак и тъмни облаци. Не знаех дали се стъмваше, или облаците бяха виновни за мрака, който бе започнал да се сгъстява около нас.
- Жрицо - тихо казах аз, - откъде познавате императрицата?
- С нея бяхме две невинни деца, които си играехме по стръмните и прашни атински улици. Бащите ни бяха приятели. Нейният беше изтъкнат философ и скоро ме записаха при него да се уча на риторика и философия. Бащата на Елия Евдокия беше наследник на Питагор. Той беше човекът, ръководещ Платоновата академия. Точно там, където преди години Платон се беше борил, тичал и водил своите беседи, ние двете с Елия Евдокия изживяхме своето безгрижно детство. В същата маслинова горичка, в която Питагор беше водил своите ходещи беседи с учениците си парипатетици, ние се гонихме и играхме като деца. Двете едновременно бяхме посветени в култа на богинята Хера и Афродита и станахме млади избранички за жрици.
- Искаш да кажеш, че Елия Евдокия е езичница? - невярващо попитах аз.
- Поне беше. Баща й бе смятан за най-големия жив атински философ и ръководител на Платоновата академия.
Сега вече си изясних защо старата приятелка на Таис се бе направила, че не я познава. Елия Евдокия вече бе императрица на християнската империя. Тя сигурно беше приела християнството и не искаше да се научава или да се шуми около миналото й. Дали императорът знаеше миналото й, или смяташе, че жена му винаги е била християнка? Нямаше как да не знае. Все пак сигурно беше виждал баща й. Освен това християните очевидно имаха шпиони навсякъде, Теодосий на няколко пъти го бе споменал. Също така самият той бе нарекъл Елия Евдокия Атиниада, което означаваше, че знае за произхода й, а освен това беше намек, че тя е имала езическо минало.
Всички тези мисли ме накараха да не виждам откъде минаваме. И тъкмо когато реших да се огледам, се сетих нещо. То през цялото време бе стояло на заден план в главата ми, но сега „изплува” и се очерта с такава яснота, че потреперих.