Мечовете! Чак сега се сетих! Всичко беше свързано с мечовете! Теодосий II се бе опитал да върти двата меча. Той сигурно беше майстор на меча, но аз знаех, че едно от оръжията ми е Мечът на боговете, даден на хората от бога на войната Марс, носен от Ахил и Александър Македонски. Този меч можеше да се носи само от велик владетел. Човекът, който го носеше, щеше да бъде следващият владетел на света. Единият от мечовете обаче беше порязал Теодосий и за мое голямо успокоение бе показал, че не е предназначен за него. Може би това беше основната причина василевсът да ми върне оръжията. Откакто бях взел мечовете, не знаех кой е истинският Меч на боговете и кой изкованият от мен и Ковендра. Индийският майстор бе направил невъзможното. Той бе успял да изкове меч от вуц, точно копие на Меча на боговете. Това беше трудно за обикновено оръжие, а какво оставаше за меч от накатана стомана. Ковендра се беше справил блестящо. Никой не можеше да различи двата меча. Те бяха еднакви, това бяха мечове близнаци. Сега аз имах шанс да разбера кой от мечовете е този на Марс. Точно той щеше да е порязал Теодосий и по него трябваше да има кръв. Така като си вървях, присегнах и извадих единия меч. Гвардейците, които ни водеха от двете страни, веднага видяха това и също извадиха мечовете си, като се обърнаха към нас. Те явно помислиха, че се готвя да ги нападна. Моите хора направиха същото. Само за миг с един невинен жест бях поставил групата ни в затруднено положение. Двете групи стояхме с оръжия насочени едни към други. Марпалий веднага дойде до мен. Маркиан, който водеше отряда си, също се приближи.
- Какво има? - попита той.
- Нищо - някак разсеяно казах аз и оглеждах острието на оръжието. По него нямаше и най-малко петънце от кръв. За облекчение на воините прибрах острието в ножницата. Дали Мечът на боговете не беше другият? Толкова лесно бях разбрал загадката. Чувствах се горд от себе си, че в този критичен момент бях измислил начин да разбера кой меч ще посочи следващия владетел на света.
Посегнах да извадя другото острие.
- Посланик Ксеркс, какво става? - разтревожен ме попита Марпалий.
- Искам да видя нещо - отвърнах аз.
Маркиан единствен не бе извадил острието си. Той стоеше близо до мен и ме следеше изпитателно.
Извадих острието, но за свое разочарование видях, че и то беше чисто и блестящо.
- По острието на единия меч трябваше да има кръв от императора - казах аз.
- Посланик, да не си магьосник? - с подигравка в гласа каза Маркиан. - Винаги съм знаел, че двамата с по-стария сте магьосници. Никога не бих прибрал меч в ножницата му, без да го почистя - каза преторианският командир.
- Къде е кръвта? - по инерция питах аз и се опитвах да видя поне една капчица, пропусната от Маркиан.
- Тук е кръвта - каза той и ми посочи дългия си червен плащ. - Затова е червен, за да не си личи кръвта, когато ни ранят или избърсваме кървавите си оръжия в него.
Бях наистина разочарован. Бях изпуснал една добра възможност да разбера кой меч кой е.
Прибрах меча и отново тръгнахме. Съвсем скоро влязохме в двореца, в който бяхме прекарали предната нощ.
Все пак нещата не бяха минали толкова лошо. Бяхме живи. Връщахме се тук, никой от нас не беше ранен или задържан. Императорът бе повярвал, че съм посланик и пратеник на персийския владетел. Всъщност по-добре не би могло да мине. Самите Маркиан и Аспар бяха свидетелствали за мен.
Прибрахме се по стаите. Исках да отида да видя конете си, но вече беше късно и те сигурно почиваха. Желаех да вляза в банята, но не знаех дали имаше топла вода. Чудех се какво да правя, когато потропах в стаята на спътниците ми. Тя беше празна. Мъжете сигурно ме бяха изпреварили и вече се плацикаха в банята. Трябваше по най-бързия начин да ги последвам.
Тъкмо се канех да се обърна и да отида в банята, когато видях силует на човек, който се очертаваше на фона на звездното небе. Да, това беше човек.
- Кой е? - попитах аз.
- Аз съм - отвърна Орест. Веднага познах гласа му.
- Какво става? Защо не си с другите? Те къде са?
Приближих се до големия прозорец и пред очите ми се разкри осветеният от хиляди светлинки Константинопол. Градът и тъмният проток между Европа и Азия. Босфорът беше тъмен, но в същото време това не беше застинал мрак, а талазите в него бяха живи. Като омагьосан гледах тази магическа картина.
- Години наред копнях да се върна тук - каза отнесено Орест. - Не минаваше вечер без да насочвам мислите си насам. Молех Бог да ме върне тук. Понякога бяхме толкова далеч и всичко изглеждаше толкова отчайващо, че бях сигурен, че никога повече няма да бъда тук, никога няма да се върна. Ето ме, сега съм тук. Толкова близо до моите близки и в същото време толкова далеч. Копнея да видя баща си Татул, прислужниците, робите, приятеля ми от детството Прискос и сестра му Теодора.