- Разбирам мъката ти, Орест - казах аз. - Знаеш обаче, че сме почти пленници.
- Опитайте, посланик! Искам да видя дома си! Искам да се прибера!
Замислих се. Аз също се намирах далеч от моята родна земя и разбирах как се чувстваше ромеят. Дали да не опитам? Реших да направя това заради приятеля си. Спомних си безкрайните нощи в Тибет, през които той ми бе разказвал за тези земи и този град.
Излязох навън, Орест ме следваше. Слязох долу в тронната зала. Там срещнах Маркиан.
- Пленници ли сме? - попитах го направо.
Мъжът със суровото лице се изненада от директността на въпроса ми.
- Не, посланик! Как ще сте пленници?
- Тогава искам да излезем из града.
- Но навън вече е тъмно! Не мога да осигуря безопасността ви!
- Не ни е нужно. Можем сами да се справим!
- В никакъв случай! - отвърна Маркиан. Знаех, че никога не би ни пуснал без охрана. Бяхме пленници, макар преторианецът да не искаше да си признае.
Скоро свитата ни ходеше из града. Овен преторианците, с нас дойдоха още Олджибай и Сиджими. Монголецът беше категоричен, че ще ме пази, а Сиджими не искаше и да чуе да остане в банята, докато ние сме из града.
Орест ни водеше и се опитваше да си спомни града. Скоро той се изправи пред една голяма къща. Потропахме на вратата, въпреки късния час. Отвътре попитаха: „Кой е?” Личеше си, че хората вече бяха видели преторианците и се чудеха какво става.
- Аз съм Орест, търся баща си Татул - каза ромейският ми приятел.
- Не се шегувайте с нашето нещастие - отвърнаха отвътре хората. - Господарят Орест не е жив от много години.
- Аз съм Орест - настояваше ромеят. Скоро хората плахо отвориха врата. След много взиране те все пак разпознаха Орест. Всички се зарадваха. Поканиха ни вътре. Ние четиримата влязохме. Преторианците на Маркиан останаха отвън да пазят вратата. Къщата беше с вътрешен двор, атриум; първото помещение, в което влязохме, беше направено специално за посрещане на гости. Стените му бяха изписани с красиви рисунки, изобразяващи ловни сцени. Настанихме се по дървените пейки. Прислужниците с просълзени очи дойдоха да поздравят завърналия се „млад господар”. Те не можеха да повярват, че Орест е жив и е тук. Скоро масата бе отрупана с най-вкусни гозби. Беше ми неудобно, че притеснихме хората в този късен час. Преди да дойдем, те сигурно вече си бяха легнали. Орест отиде на обиколка из къщата. Той искаше да си припомни всеки кът и лично разговаря с всяка прислужница, роб и робиня.
Ние тримата останахме в стаята, която бе трапезария или за гости. Удобно се излегнахме и похапвахме от различните подноси.
Сиджими отпиваше затоплено вино, в което според него имало разтворен мед. Той твърдеше, че толкова добро вино досега не бил пил.
- Какво е това вино? - попита той.
- Това е вино, добивано от диво грозде, което вирее само покрай храма на Дионисий - отвърнаха те. - Това грозде е като дребен храст и има много малки зрънца. Затова виното от него е най-скъпото в света. Там в Тракия расте най-доброто грозде и виното става най-добро.
Един стар прислужник обясняваше това на Сиджими, а аз му превеждах. Мъжът сигурно смяташе, че тюркът е ценител. Той обаче искаше просто да пийне.
По някое време Орест видимо развълнуван се върна при нас. Прискос бил тук.
- Къде е баща ти? - попитах аз. Виждах, че Орест не е притеснен, това означаваше, че с баща му не се случило нищо лошо. Така и беше, оказа се, че баща му бил заминал за Филипопол.
Не след дълго преторианците ни повикаха. Пред къщата бяха спрели две лектики. Орест отиде да посрещне старите си познати. Скоро ги въведе при нас. Прискос беше малко по-възрастен от мен. Той имаше слабо, болнаво лице и проскубана брадичка. От следващия разговор между двамата приятели разбрах, че те се познавали от деца. Прискос бил роден в град Панион. Сега работел в императорската библиотека. Всички наричали Прискос Панионийски, на града, в който бил роден.
Сърцето ми обаче се сви, когато видях неговата сестра. Тя беше изключително красива. Кожата й беше бяла, чертите на лицето - правилни, нослето й беше малко и чипо, а очите - сини. Но не това беше нещото, което ме потресе. Косата на младата жена беше рижа. Тя се спускаше като огнен водопад по белия й врат и изтичаше до облите й бели гърди. Като омагьосан гледах всичко това.