- Посланик, това е „Света София”, най-големият храм в света. Кръстена е на Премъдростта божия. Много хора смятат, че това е някаква жена, майка на Надежда, Вяра и Любов, но всъщност става въпрос за най-важното от качествата на Бог, това е най-достъпната и силна част на Исус Христос, това, чрез което най-лесно можем да го възприемем.
Много добре знаех за София, това обаче беше гностическо понятие. За да покажа на Марпалий, че знам за гносиса и софиса и понеже виждах, че искаше да продължи да ми обяснява, казах:
- Знам какво е гносис и всичко за софиса или софия. Това е нещото, с което вашият бог или поне така както го възприемате християните се различава от еврейската идея за бог. Именно затова евреите наричали своя бог с различни определения, като Всесилен, Всемогъщ, Всичко. Това обаче са пасивни понятия или такива, които имат за цел да уплашат хората. Точно така евреите възприемали своя бог. Вие, християните, смятате, че същият този бог се разкрива пред вас с различни свои атрибути. Един от тях е софиса, тоест своята мъдрост. Вие твърдите, че вашите понятия са по-активни и позитивни от тези на евреите. Освен това претендирате, че Бог е разкрил доброто си лице пред вас и е благосклонен към вас, докато към евреите той е бил лош, затова те познават строгото му лице.
От одеве говорех и не бях обърнал внимание на водача ни. Когато погледнах към Марпалий, той ме гледаше потресен с широко отворена уста.
- Посланик, вие ме изумявате! Аз самият не знаех всичко това. Откъде знаете всичко това за гносиса и софиса?
Погледнах към Бероес и казах:
- Винаги съм имал много добри учители.
- Безспорно. Безспорно - съгласи се Марпалий. - Смятам, че няма да имате никакво затруднение да се видите с Несторий. Вие откъде го познавате?
Вече бяхме навлезли в двореца на василевса и последният въпрос на Марпалий увисна във въздуха. Този път въобще не спряхме в приемната зала. В двореца цареше нормалното оживление. Скоро се изправихме пред трона на монарха. Теодосий II бе облечен по различен начин, само неизменната му червена пелерина, обшита със сърмени конци, беше на раменете му. В дясната си ръка държеше скиптър, това беше златна топка с кръст отгоре. Този път акакията липсваше в лявата му ръка. Погледнах към императора, той беше застанал във величествена поза, но не можеше да излъчи достолепието, което целеше. Теодосий изглеждаше болнав, незрял и твърде обикновен. Макар да беше роден император и да властваше от дете, той изглеждаше така все едно се е отбил от пътя и случайно е седнал на престола. Не можеше да става сравнение между него и благородното, величествено излъчване на Яздегерд. Старият персийски шах се държеше като владетел, ходеше с величествена стъпка и самата му осанка беше такава. Царствеността му личеше във всяко негово движение, дори да не е спал. И дори да те допусне близо до себе си, си личеше, че той е замесен от друго тесто. Той беше роден за владетел. Дори като дишаше, той го правеше като голям владетел. Бахрам не беше такъв. Бахрам беше обикновен човек, дори от време на време доста див. Той нямаше осанката, държането, самоусещането за величие и власт, които носеше баща му. Теодосий приличаше много повече на Бахрам. В този момент се сетих за Кумарагупта. Махараджата на Индия също притежаваше осанката на владетел, той беше красив зрял мъж, но имаше някаква идея да подчертава всичко и така държането му пред индийските тълпи добиваше гротескно измерение. Когато застанеше пред тълпата, Кумарагупта започваше да маниерничи, пъчеше се, заемаше смешни, предварително заучени, пози. Освен това изглеждаше ужасно с този тежък, напластен грим, с който го цапаха.
Сетих се и за последния български кан Дуло. Онзи, когото видях, докато бях още малко момче. Спомних си неговото излъчване, орендата, Силата и мекотата. Той беше равен на Яздегерд. Той също беше благороден, но беше много по-силен от стария шах на Персия. Иратаис също беше достоен владетел.
Стоях пред Теодосий, но той не успя да предизвика у мен това, което целеше. Душата ми не трепна и не изпитах страхопочитание и респект. Напротив, видях Теодосий като един малък човек, който искаше да бъде значим и велик. Стана ми тъжно. Василевсът щеше да си остане завинаги в оковите на този плен и тази роля. Личеше си, че много иска да бъде като баща си Аркадий или като славните си римски предшественици, но засега това не му се отдаваше. Ако мъжът пред мен можеше да прочете мислите ми, веднага би се отказал от позата, която бе заел. Ако можех да му обрисувам как изглеждаха българските Велики кане, индийският махараджа Кумарагупта или персийските шахиншахове, той сигурно би разбрал, че няма как по такъв начин да предизвика вниманието и почитта ми.