От другата страна Несторий каза:
- От одеве ти питаш за града и храма, но не за истинския Храм, а за постройката. Повечето хора виждат само постройките. Те се изправят пред духовния храм на „Премъдростта Божия”, но не я виждат, а гледат куполи, стени, колони, арки, въздишат и пъшкат, но не от прозрение и мъдрост, а от страхопочитание. Те си казват: „Колко е голямо това!”, наричат го „величествено”, но не прозират гениалността на това творение, а изпитват преклонение пред него. Те не долавят истинския Храм, а само тухлите и камъка. Не виждат величието на Бог, а страха си.
Ти си се изправил пред един духовен Храм и можеш да прекрачиш в него, ако искаш. Направи го!
- Аз вече прекрачих - казах аз и наистина беше точно така. Всичко разбирах. Проумях всяка дума на двамата мъже. Наистина, хората не познаваха и не вярваха в Бог. Те наричаха една част от себе си Бог и вярваха в нещо измислено от тях. Така постъпваха с всяко нещо в живота си. По този начин те не се стремяха към Бог, а към една своя химера. И вместо да опознават истинския свят и себе си, те се въртяха в кръг като котка, която гони опашката си. И всичко, което правеха хората, дорисуваха със собственото си въображение и сила.
Сега това разбирах прекрасно. Аз се бях изправил пред един Храм на Бог, който бе замаскиран като християнски. Можех да вляза в патриаршеската черква „Света София” и да разгледам стените и купола й, а можех и да вляза в храма на Бог. Всъщност не беше ли същият онзи храм издигнат на Синайските възвишения в Йерусалим? Не беше ли Бог еднакъв навсякъде? Не го ли правеха хората различен? Сега разбирах, хората носеха своя бог навсякъде и за себе си строяха храмове, и на себе си се молеха. Преследването, убеждаването и твърдостта, с която изискваха и останалите да споделят тяхната вяра към Бог, бе, за да затвърдят правотата във всичко, което лично са сътворили. И всичко това правеха само за да избягат и да се скрият от страховете си. Те се страхуваха не само да не умрат, но и да не живеят. Защото човек, който живее, трябва да направи това в реалността, при истинския Бог. Той трябва да отхвърли себе си като цел, пазач, храм и черква, като Бог; да си признае, че всичко това е илюзия, да влезе в истинския свят, да погледне себе си и Бог. Не измислените, а истинските себе си и Бог. И когато направи всичко това, човек ще разбере, че след като вече е жив, му предстои да умре. В този момент отново разбрах какво беше проповядвал Буда в учението си за нирвана. Казах всичко това. Всъщност го промълвих, но не го направих заради двамата мъже, а на себе си го казах.
- Няма човек, който да направи това! - за моя изненада каза Бероес.
- Хората не могат да понесат истината за себе си. Не могат да приемат идеята, че светът може да съществува без тях. Не могат да се видят, те са като човек одран, без кожа. Никой не може да гледа месата си и да се види без кожа. Ако го направят, те ще умрат. Представяш ли си, Ксеркс, да живееш сред хората, но да си без кожа? Хората сами са създали кожата си, така те се възприемат и приемат. Те намират себе си дори за симпатични. Всъщност ние нямаме кожа. Когато излезем в реалния свят, виждаме, че нашата кожа е била илюзия, а всъщност всички ние сме голи и одрани.
- Хората не могат да приемат, че тяхното бъдеще, че Пътят им, че безсмъртието, за което толкова се борят, не е свързано с това да продължат да съществуват. Че борбата, която водят за спасение в рая, за прераждане, е обречена. Това са идеи свързани с оцеляването. Човек, който се бори за своето оцеляване, е вкопчен в битка, която непрекъснато губи. Такъв човек е подвластен на инстинктите си. Той е обречен.
- Какво да се прави? - спонтанно попитах аз. Думите обаче сами се изтърколиха от устата ми, като че ли не аз ги бях произнесъл.
- Това са неща, които няма как да разбереш, преди да отидеш там - каза Бероес. - Много хора питат какво да правим, но не могат дори да разберат думите, а какво да говорим да направят нещото. Те не разбират въпроса, как биха могли да разпознаят отговора? На тях обикновено казваме, че трябва да се откъснат от себе си, да превъзмогнат страховете и инстинкта си и чак тогава да питат. Това е от тези въпроси, чието задаване разкрива, че човекът не е готов. Когато един човек попита: „Какво да правя?”, това означава, че той не вижда отговора. Много от въпросите, които хората задават за своя духовен път, са именно такива. Хората още не са постигнали дадено ниво, но питат, защото ги води любопитството. Това е питане заради самия въпрос. Питане, защото човекът иска да има яснота и сигурност. Когато обаче отидеш там, виждаш, че такъв въпрос не съществува. Едва тогава разбираш колко абсурден е бил въпросът. И в този момент много хора те питат това, което ти преди време си питал. Но ти не знаеш какво да отговориш, защото вече си там и виждаш, че там такъв въпрос въобще няма. Там това е ясно. Много от въпросите, които хората задават, са предварителни и не съществуват. Това хората правят, защото бързат и искат да бъдат там, където не са, защото мечтаят и бъркат тези свои мечти с реалността.