Замълчах. Отново бях казал нещо просто ей така, без да си давам сметка за дълбочината му.
- Ще кажеш ли нещо? - попита Бероес.
Струваше ми се много глупаво да казвам това, което те ме караха. Не исках да го правя.
- Не искам да кажа нищо! - отвърнах аз. В този момент Бероес ме хвана за врата и ме стисна. Не очаквах това и за малко щях да извикам от болка. Ръката на мага беше много по-силна отколкото бях очаквал. Той отново се бе навел над ухото ми и говореше така все едно около нас има някой, който би могъл да чуе това, което ми казва, а не трябва.
- Стига си говорил! - каза магът. - Не трябва нищо да казваш! Опитай се да разбереш какво ти казвам! Стига си робувал на думите и на външната форма! Не с думи, с душата си искам да кажеш, че си в Бог!
В този момент се почувствах много глупаво. Проумях, че нямаше смисъл да казвам каквото й да е, нито имаше нужда. Аз наистина бях разбрал нещата, които двамата ми бяха говорили и от одеве се намирах в общение с идеята, която те ми бяха разкрили. Бях слушал техните думи и през цялото време си бях мислил за моя живот и за нещата, които ми се бяха случили. Разбирах и приемах правотата на техните думи.
- Всичко разбрах! - прошепнах аз. - Разбрах всички ваши идеи!
- Не! - все така шепнеше Бероес. - Ти не можеш да разбереш нито една наша идея! Ти можеш да възприемеш само своите идеи за нещата, които чуваш отвън. Ако не си готов за нещо, ако не си изминал собствения си Път, колкото и да е добър духовният ти учител, той няма да може да предизвика нищо в душата ти. Всичко, което си разбрал, си направил сам и ние с отец Несторий нямаме нищо общо с това.
От одеве не сме ти казали нищо. Само се опитахме да повдигнем едната страна на наметалото на този храм. Какво си видял под него, само ти знаеш. Нито можеш да ни го опишеш, нито е нужно. Ти сам знаеш. С духовните храмове е така. На едно и също място в една и съща постройка всеки вижда различно нещо. За едни там е рай, за други ад. Храмът е един и същ и всеки подслонява собствената си душа там.
Изведнъж Бероес се отдръпна от мен и това като че прекъсна всичко, което се беше случило с мен в последно време. Магията рязко се изтегли и аз осъзнах, че се намирам в сърцето на християнската империя. Стоях все така изправен пред стените и огромната централна порта на храма „Света София”. Сега вече знаех, че Света София не е кръстена на никаква майка на Вяра, Надежда и Любов. Това беше скрито знание. Света София беше „Светата Божия Премъдрост”, до която аз се бях докоснал. Бероес и Несторий ми бяха отстъпили своите очи, за да видя истинския божи Храм.
Без да усетя как се бяхме приближили толкова, че се намирахме в самото подножие на храма. Насочих поглед и, придружаван от двамата си спътници, воден от Сиджими и следван от Олджибай, влязох в храма. Пространството, затворено в храма, беше толкова голямо, че ми се стори, че се намирам под небесния свод. Сега изпитах усещането за Тангра и започнах да разбирам защо българите наричахме своя бог просто Небе.
Когато влязохме в храма, Марпалий и Несторий помолиха двамата ни пазачи да останат на входа. Олджибай не беше много доволен, но след като се убеди, че двата меча са на кръста ми се съгласи да остане да пази входа. Отвън пред портата на храма стояха преторианците на Маркиан.
Вървяхме бавно към амвона на черквата. Гледах троновете, в които сигурно сядаха императорите на Константинопол.
Там пред амвона, облечен в дълга златна дреха, с твърда яка вдигната нагоре и с бяла шапка, завита в бял плат, ни очакваше патриархът на Константинопол - духовният водач на всички източни християни. Дрехата му беше обшита със златен конец и беше толкова великолепна, че дъхът ми секна. В ръката си той държеше къса златна тояга, богато орнаментирана със златна топка отгоре, завършваща с кръст. На шапката си, от която свободно се спускаше бяло парче плат, имаше поставен диамантен кръст; скъпоценните камъни проблясваха толкова силно, че привличаха вниманието ми. Нямаше съмнение, че това беше патриархът. Мъжът стоеше изправен като струна и явно ни очакваше. Само за миг се стъписах от великолепието на дрехите му. За малко щях да се изсмея. Досега бях посещавал бляскавите дворове на Персия и Индия, бях виждал лично императора на християните и бях влизал в юртата на българския кан, но за пръв път се стъписвах от разкоша на определена дреха и то тук, в църквата на Константинопол. Този същият патриарх твърдеше, че е наместник и последовател на един беден еврейски дърводелец, умрял гол на кръста и живял в нищета и мизерия.
- Ваше светейшество - обърна се Несторий към патриарха, - искам да ви представя персийския посланик Ксеркс!