- Патриарх Атик иска да го приемете! - каза монахът. -
Той е тук, с него е и моят братовчед Теодорит Кирски.
- Да! Да! - кимна императорът. Преди още да е завършил жеста си, пажовете и прислужниците се втурнаха и скоро една нова маса се появи малко по-встрани от тази на императора. На нея бяха поставени три стола. Скоро патриархът се появи с цялото си великолепие. Той беше облечен в различни, но не по-малко пищни дрехи от снощните. На главата му все така бе високата бяла шапка с бял воал. Тя подсилваше благородното излъчване на патриарха и подчертаваше дългата му, бяла като сняг, брада.
Патриархът бе следван от Несторий и Теодорит Кирски. Тримата седнаха на масата отредена за тях. Светите мъже почти не се докоснаха до храната, която бе поставена пред тях.
Пиршеството набираше сила. Явно виното бе силата на това празненство. Тук според всички се лееше най-доброто вино в света. Съжалих, че Орест го нямаше. Ромеят щеше да оцени по достойнство качеството на вината от императорската трапеза.
За моя голяма изненада Сиджими шепнешком, като се наведе към мен, каза:
- Виното, което пихме у Орест, беше по-добро от императорското.
Това, на което присъствахме, не беше само пиршество; явно по време на храненето, танците и слушането на музика се вършеха и много държавни дела. Скоро мъжете започнаха да се движат между масите. Теодосий с усмивка наблюдаваше прекрасните придворни дами, които танцуваха пред него, за да радват окото му. По-младите мъже също ставаха да танцуват, по-старите и улегнали придворни мъже се занимаваха с политика, а жените им - с клюки.
Макар и официални гости на пира, ние се чувствахме изолирани. Виждах, че около мен се разиграва голяма политика, но ние не представлявахме интерес за никого. Забелязвах как някои мъже се стремят да се видят, срещнат и поговорят. Те шепнеха на ухо някакви тайни, правеха непонятни за мен знаци, кимаха и се гледаха. На друго ниво събирането бе не по-малко интересно. Младите гости на пира се заглеждаха помежду си. Придворните дами бяха облечени с великолепни дрехи, всяка млада жена беше дошла с по-възрастните си родители, които стояха отстрани и я наблюдаваха. Младите танцуваха, изчервяваха се и си разменяха скрити погледи, зад които се криеха първите трепети на любовта. Майките обикновено отговаряха за девойките и младежите, а бащите водеха преговори, като стояха отстрани и, отпивайки от чашите си с великолепно вино, се бяха отдали на наслада. Дворът гъмжеше от хора, музиката свиреше ту по-силно, ту по-слабо. Всичко това зависеше от настроението на императора и императрицата. Ако Теодосий разговаряше с някого, музиката заглъхваше и изведнъж всички в залата започваха да говорят по-тихо и дори движенията им бяха някак по-забавени и меки. Ако пък Елия Евдокия и императорът се изправеха да танцуват, веднага музиката ставаше силна, игрива и дори свещниците като че ли заблестяваха по-силно.
Гледах константинополския двор и се опитвах да го сравня с българския. Двата бяха толкова различни. Всъщност българите нямахме двор в смисъла, в който се разбира в Индия, Персия и Константинопол. При нас канът беше върховен глава, той беше водач на всичките ни секти, на цялото племе, на всички български воини, на сектата на колобрите и сектата на тумир. Канът беше връзката на българите с Тангра, той беше основният носител на орендата. Нашият „двор” беше всъщност съвета на държавата ни. Те се наричаха „хранени хора” и там влизаха седмината велики. Наричаше се също Съвет на великите седем или Съвет на великите боили. Той беше по-скоро секта, отколкото двор. В него влизаха само хора водачи на съсловия и секти, всеки един от които беше посветен. Хората от нашия двор се наричаха „хранени хора”, защото степта беше сурова. Смяташе се, че нашите водачи живеят благодарение на благодатта на Тангра, която достига до тях чрез ръката на кана-ювиги. Канът обикновено се хранеше сам. Единствените случаи, в които си позволяваше да приема храна в присъствието на други хора, беше, когато около него бяха най-близките до него „хранени хора”. Когато имаше събиране, канът сядаше на място малко по-високо от останалите. Той винаги седеше сам на маса, защото никой не беше достоен за неговата трапеза, всички останали седяха по-ниско от него. Канът трябваше да вкуси от храната пръв и чак след това се хранеха останалите. Структурата на племето при българите беше ясна. Канът хранеше болярите и „хранените хора” те пък хранеха българите, които са им подчинени. Така българите бяха хранени хора на своите командири, а канът хранеше всички.