Колко различен беше този двор. Тук блясъкът беше много по-голям, но пък структурата беше много по-сложна. Ние, българите, никога не танцувахме. Макар да бях виждал танци в двора на махараджата Кумарагупта, аз все още не можех да разбера смисъла на това един мъж и една жена да се кълчат един срещу друг. В Индия танците имаха за цел да съблазнят мъжа и това донякъде можех да го разбера. На мен то не действаше, но индийците се бяха научили по този начин жените им да ги предразполагат. Аз стоях и гледах танцьорките, но движенията им не предизвикваха у мен ефект, както при индийците. Ние бяхме степни хора, ние бяхме научени да гледаме и вършим нещата директно. Не познавахме заобиколните пътища. Танцът беше нещо странично, измислено от префинените хора, които живееха охолно. Те имаха време и сили за танци, ние не. Не можех да си представя как една българка ще танцува пред мен. Не можех да измисля думите, с които бих я накарал да направи това. Тя по скоро би изтръгнала сърцето ми, отколкото да се остави да я унижа, като я . накарам да танцува. Българките имаха чест и никога нямаше да позволят на някой да ги разглежда като робини или като жени годни само да съблазняват мъжете си. Колкото по- на запад отивахме, толкова повече ми правеше впечатление, че жените бяха възприемани повече като сексуални робини и по-малко като хора. Вече знаех много за култа към Богинята майка. Българките може би затова нямаха женска богиня. Дори да имаха, тя трябваше да бъде с чертите на мъжки бог. Те се молеха на Тангра като нас. Нашият бог не ни делеше на мъже и жени нито в леглото, нито в бойния строй.
В България мъжете и жените нямаха място, където да се срещат и запознават. При нас това в никакъв случай не можеше да става пред очите на нашия кан. Канът беше свещен, той беше повече при Тангра, отколкото при нас - хората. За християните това обаче може би беше нормално. Така всъщност пред очите на императора ставаха и браковете между различните родове и той можеше да контролира и тях.
Това, че Несторий се приближи към мен, беше все пак някаква утеха. Монахът сигурно също не се чувстваше добре. По някое време ми се стори, че в тълпата мярнах снощния си познайник - приятеля на Орест от детинство. Как се казваше?
Струваше ми се, че хората стават все повече. Отнякъде като че прииждаха все нови и нови хора. Множеството ставаше все по-пъстро, многообразно и шумно. Музиката свиреше все по-силно, а вихреното въртене пред очите ми ставаше все по-бързо и бързо.
Несторий се наведе към ухото ми, но му се наложи да извика, за да го чувам, толкова шумно беше станало около нас.
- Моят учител от Атина е тук - каза той. - Иска да се види с вас и с мъдреца Бероес.
Вече бях разбрал, че при обиколката си, преди да отиде в Антиохия и да стане монах, Несторий беше останал известно време в Атина.
- Добре - казах аз почти веднага, без да се замислям какви последици би могло да има това за нас.
- Последвайте ме! - каза Несторий и аз се стъписах. Бях помислил, че той говори за някаква среща след време. Станах с неохота, предупредих и Бероес, който с мъка се навдигна от стола си.
Двамата последвахме Несторий. Той, разбира се, не ни поведе към масата на патриарха, а към галерията, където зад множество удобни колони в полумрака се бяха настанили много хора, които необезпокоявани готвеха пъклените си заговори или пък говореха за съвсем невинни неща. Не можех да повярвам, че е така. Само за миг от официални гости двамата с Бероес се превърнахме в заговорници.
Между колоните имаше воали от плат, те заграждаха пространствата между тях на кътчета, в които хората се събираха. Не можеше тук да няма „императорски уши”. Спомних си как и в дворовете на Персия и Индия подслушването и интригите бяха неразривна част от дворцовия живот. Нямаше как тук да е другояче.
Най-накрая влязохме в едно отделение между две колони.
- Това е моят учител от Атина - каза Несторий и ми посочи мъж със смешна плешивина и бяла коса, която като ореол обгръщаше главата му. Мъжът беше облечен със снежнобял хитон, изрисуван с ъгловати фигурки по ръба. Тази украса бе единствена по него и беше направена в син цвят, който още повече подчертаваше чистотата на дрехата и нейната цена. Личеше си, че това облекло е скъпо и от добър материал. Поздравих мъжа с леко кимване.
В заградената част освен мъжа имаше още двама души, императорският преводач Теофил и до него стоеше малко слабовато момче, което бях видял още по времето на пира да стои зад него.
- Това е Теофил, официалният преводач на Негово величество - каза Несторий, а аз леко се дръпнах. Много добре знаех, че преводачите са обикновено надарени в науката мъже, които, освен че знаеха много езици, разбираха от право, география и бяха вещи в политиката и преговорите. Те бяха повече от дипломати. Понякога бе много важно да се знае какви думи точно да се използват, за да не се стигне до скандал или какви са обичаите на хората, на които си на гости. Затова преводачът, освен в знаенето на езици, беше вещ и в много други неща. Той трябваше да познава нравите и обичаите на всички народи. Освен това знаех, че всички преводачи са шпиони, за да служат още по-добре на своя владетел. Бях сигурен, че Теофил е „ухо” на Теодосий II и че всичко, което си кажем, императорът ще научи малко по-късно през вечерта. Помощникът на Теофил, макар и младеж, сигурно беше същият.