Докато ядяхме, попитах Прокъл някои неща за философията. Двамата се разговорихме. Вечерта напредваше, а от завесата не излезе нито един човек, тя дори не се раздвижваше. Беше ми скучно, затова по някое време обърнах внимание на Бигилас. Той говореше на гръцки като грък, но започна разказа си по начин, който едва не ме накара да извикам от изненада. Прокъл също слушаше с интерес.
- Наричат ме Бигилас, но всъщност истинското ми име е Бигил. Така ме наричаха мама и татко. Аз не съм грък и не произхождам от тези места. Ние бяхме велик народ, който живееше във Великата степ. Там небето е Бог, а земята е майка на хората. Няма друго такова небе в света.
Вие не сте виждали това небе, посланик, и няма как да ви го опиша. Онова небе е като похлупак и където и да отидеш, то винаги е над теб и те захлупва като покрив на юрта. Където и да отидеш, то е като твоя закрила и ти дава уют и топлина. Онова небе правеше степта да изглежда най-хубавото място и всеки роден се чувстваше щастлив, че има шанса да живее, да го има. Онова небе е като курган над всички нас. Такива са нашите гробници, те също са с формата на купол, макар и от пръст, като могили. Така всеки от нас живее едновременно като жив човек и като вечно същество.
- Как се нарича този народ? - попитах аз.
- Българи. Аз съм българин - каза Бигилас. - От съвсем малък ме дадоха като заложник във Византия. Нашият род беше един от най-славните при българите.
За миг щях да се издам и да попитам Бигилас от кой род е. Спрях се. Всичко това можеше да се окаже капан, не биваше да го забравям.
- Човекът, при когото отидох да живея - продължаваше да разказва малкото момче, - се казваше Максиминос. Ето го там - като каза това, Бигилас посочи към един човек. Познавах го, той винаги присъстваше при посещенията ни при императора. - На него бях даден да ме гледа и да се грижи за мен. Така гърците се опитват да променят децата и принцовете на владетели от други народи и когато някой ден ги освободят, те да са свикнали и така да са приели гръцкия начин на живот, че да искат да бъдат като тях. Освен това тези момчета се привързват към гърците, започват да ги харесват и в същото време изпитват страх от императора им. Аз бях едно от онези момчета, изпратени за заложници от българите. Това стана, за да се сключи примирие между нас и ромеите. Голяма беше мъката ми. Не можех да забравя разплаканите очи на майка ми и твърдата длан на баща ми, когато ме изпращаше. Силен човек беше баща ми и беше пръв сред българите.
Гледах Бигилас и се опитвах да видя в него някого от нашите воини. Това, което ми разказваше, беше много интересно. От много време се питах дали съм сам, но вече знаех, че освен мен имаше и други оцелели.
- Какво стана с тях? - попитах аз.
- С кои тях? - Бигилас отвърна на въпроса ми с въпрос.
- С останалите българи.
- Не знам. Много от тях сигурно не са оцелели. Аз самият на няколко пъти щях да напусна този свят и да се преселя при Тангра. Дълго време това не ме интересуваше.
След това блясъкът в очите на младия помощник на преводача изчезна и той отново се отнесе, като че се върна в онова време и по онези места. За пръв път виждах толкова ясно човек, който с тялото си е сред нас, но духът му е на друго място. Това място - миналото, все още живееше в Бигилас.
- Българите се готвеха за война - продължи разказа си той. - Хуните ни нападнаха и вече бяха спечелили една битка. Нашите воини се готвеха за последното сражение с тях. Така оставих баща си. Така те останаха в спомените ми.
Трепнах. В тази война бях участвал и аз.
- Разбрахме, че народът ми е загубил, докато още вървяхме към Константинопол. Ромеите дори нямаха време да се намесят и да изпратят помощ, а сигурно нямаха и намерение да направят това. Плаках много, но нищо не можех да направя. Така вместо заложник се оказах роб. Нямаше вече къде да се върна. Чу се, че хуните са избили народа ми и никой не се е спасил от безпощадния им меч. Вероятно майка ми и баща ми вече не са сред живите. Баща ми със сигурност е умрял в битката, а майка ми... - момчето се задави за миг, но се овладя и продължи: - За мен вече нямаше път назад. Напред не знаех какво ме очаква, но разбирах, че с пускането ми като залог за договора родителите ми бяха спасили моя живот.
Докато стигнем до Константинопол, плаках всяка нощ. Исках да умра, да ме няма, исках да се върна назад и нищо от това, което се беше случило, да не е истина. Реалността обаче беше друга. Всяка сутрин се събуждах и за свое огорчение разбирах, че съм жив и се намирам при ромеите.