Тук, в двора на Константинопол, бях разпределен и даден като роб и за отглеждане при славния дипломат и юрист Максиминос. Той е един от най-знатните хора в империята на Негово величество. Отначало много се зарадвах, че попадам в ръцете на толкова солиден и влиятелен патриций. Неговият авторитет щеше да бъде моя сигурност. Бях готов да го прегърна и да стана негово дете. По това време бях слаб и уплашен. Нямаше вече кого да обичам на този свят. Погледнах представителния си господар и сърцето ми се изпълни с радост. Вече имах втори баща. Тръгнах след него. Вървях из константинополските улици и като омагьосан гледах всичко около себе си. В този ден бях щастлив, отново бях открил свое семейство. Максиминос, ето там, вижте го, тогава ми се стори толкова стабилен и красив. Той пристъпваше напет като някой младеж и с нищо не се отличаваше от константинополските младежи, които отиваха по Великден на черква с новите си сандали.
Господарят ме отведе в къщата си. Това бе голямо имение. Едно от най-големите в града. Толкова голямо, че една част от вътрешния двор беше обрасла с тревичка, а друга бе застлана с гладки каменни плочи.
Щом пристигнах в дома, веднага ме изкъпаха и ми дадоха хубава бяла риза. Около кръста ми привързаха дебела връв, която ми служеше като колан. Дадоха ми нови сандали. Бях толкова щастлив, огледах се в мръсната вода. Там видях римлянин. „Какво? - помислих си. - Може би животът ми като българин свърши и Тангра иска от мен да изживея останалата част от него като ромей?”
Максиминос ме повика при себе си. След това ме отведе при децата си.
„Деца - каза той, - това е новият ви роб. Натресоха ми го, той дори не може да говори на нашия език. Играйте си с него.”
- Мога да говоря - прошепнах аз. Наистина можех да говоря гръцки. Баща ми ме беше учил. Заедно с българския от дете бях научен да говоря гръцки. Някога баща ми също като мен бил за известно време в империята на християните. Също така разбирах хунски,- който беше много близък до българския.
На вас, посланик, сигурно не ви е интересно - прекъсна разказа си българинът.
- Не, много ми е интересно - убедих момчето аз. - Продължавай да разказваш!
- На мен също ми е много интересно - подкрепи ме Прокъл.
- Децата бяха приблизително на моята възраст и бяха три - продължи разказа си Бигил.
На мен наистина ми беше много интересно, а и нямаше какво да правя, докато чаках Бероес. Отначало ми беше обидно, че така безцеремонно се бяха отървали от мен и ме бяха пратили при по-малките, но сега разбирах колко интересен живот бяха имали тези двамата. И ако единният винаги е бил смятан за изключително надарен като ум и логика, другият сега ни разказваше историята си, не по-малко интересна от моя живот. Интересно беше и това, че Бигил беше българин. Отначало, когато разказваше за степта, толкова се развълнувах, че на няколко пъти щях да се издам. Имах чувството, че с него сме живели един до друг, толкова добре и сходни на мен преживявания описа. Сега отново се заслушах в разказа на помощник-преводача.
- Две от децата бяха малко по-големи от мен, а третото - по-малко. Те приличаха на баща си толкова, колкото щурци приличат на бивол. Бяха мургави като него, но приликата свършваше до тук. „Щурците” ме наблюдаваха развеселени. Те ме опознаваха с любопитство и интерес, като че ли бях тяхната нова играчка, тяхната нова жертва. Аз също бях в добро настроение, най-после щях да си имам другари. От толкова време не бях имал другар. Скоро обаче разбрах за какъв другар бях определен. Не за техен приятел, а за тяхно домашно животно. Така малко по малко започнах да разбирам какво означава роб. Ние, българите, нямахме роби и се отнасяхме към всеки човек с достойнство, дори враговете си уважавахме. Скоро проумях, че децата на Максиминос са лоши и пакостливи, а аз щях да бъда тяхното агънце, кученце или котенце.
Още първия ден те завързаха за глезена ми едно въже, съпротивлявах се, но те бяха повече и по-силни от мен. Дори най-малкият, който не можеше да се мери с мен по сила, ме риташе. Заковаха в земята едно колче и на къса връзка ме завързаха за него. След това, заливайки се в смях, ме целеха с камъни, а понякога дори с лимони.
Двете големи деца ме удряха с всичка сила. „Скачай!” - викаха те и аз скачах. Проклинах момента, в който ме бяха дали на Максиминос, и майка ми и баща ми ме бяха пуснали с ромеите. Може би беше по-добре вече да съм мъртъв. Скоро се уморих дотолкова, че се проснах върху свежата зелена трева. Това разгневи момчетата и те започнаха да шибат краката ми с коприва. Скачах и виках като обезумял, а децата се заливаха в смях. Майка им излезе да види какво става. Очаквах тя да им се скара и дори да ги накаже, те това заслужаваха. Красива жена имаше Максиминос. Имаше златна коса сплетена на венец от двете страни на главата й. Това беше най-красивата жена, която бях виждал до този момент. Тя обаче безучастно наблюдаваше това, което децата й правеха с мен. Каза им само да внимават да не се изпотят и да не се заиграват толкова. Тогава разбрах, че милостта и състраданието нямат нищо общо с красотата.